Новозавладените звезди
- Автор: Блиш Джеймс Бенджамин
- Язык: болгарский
- Переводчик: Невена Златарева-Чичкова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Новозавладените звезди». Краткое содержание книги:
— Нищо — каза Водача. — Дори малък камък ще падне с голяма сила, когато стигне до долу. Изберете такъв, който ти и Матилд можете да търкаляте лесно. Само ще се наложи да пресметна малко по-точно, нищо повече.
След няколко опита Хонат избра един камък, около три пъти по-голям от главата му. Той бе тежък, но двамата с Матилд го избутаха до края на издатината. — Задръжте го! — угрижено нареди Аласкон. — Наклонете го към ръба така, че да е готов да се сгромоляса в мига, когато го пуснете. Добре. Сега чакайте. Злият дух се връща по стъпките си. Щом прекоси… Прекрасно! Четири, три, две, едно — пускайте!
Камъкът се претърколи. И тримата се притаиха върху издатината над пролома. Камъкът се смали, стана колкото плод, после колкото нокът и накрая колкото пясъчно зрънце. Дребният силует на звяра достигна края на свода, където яростно дебнеше, завъртя се бясно, за да тръгне обратно, и…
И се стъписа. Един миг просто стоеше. След това безкрайно бавно се прекатури на една страна във вира. Два-три пъти се разтърси от гърч, след това изчезна; вълните, вдигнати от водния стълб, замаскираха по повърхността всяка следа от потъването му.
— Като забиване на копие в риба от водохранилище — гордо каза Аласкон.
Но гласът му трепереше. Хонат добре знаеше защо.
В края на краищата те току-що бяха убили един зъл Дух.
— Лесно бихме го повторили — прошепна Хонат.
— Много пъти — съгласи се Аласкон, който не можеше да откъсне поглед от вира. — Изглежда, че злите духове нямат много ум. Ако сме нависоко, бихме могли да ги примамваме в задънени проходи като този и колкото си искаме да хвърляме по тях скали. Как не можах аз да се сетя за това!
— Накъде ще вървим сега? — запита Матилд, загледана в стъпалата отвъд базалтовите стълбове. — Натам ли?
— Да, и колкото е възможно по-бързо — отвърна Аласкон, изправи се на крака и погледна нагоре, заслонил очите си с ръка. — Трябва да е късно. Мисля, че не след дълго вече ще се стъмни.
— Ще трябва да вървим един след друг — каза Хонат. — И най-добре да се държим за ръка. Едно подхлъзване по тези мокри стъпала и… отново дългият път надолу.
Матилд потръпна и конвулсивно стисна ръката на Хонат. За негово учудване в следващия момент тя го задърпа към базалтовите стълбове.
Докато се изкачваха, несиметричното петно от все по-наситено виолетово в небето бавно се уголемяваше. Те многократно почиваха, вкопчени в назъбените скални издатини, докато си поемаха дъх, и гребваха с шепи ледена вода от бързея, който се спущаше редом по стъпалата. В полумрака нямаше как да разберат докъде ги бе отвел пътят, но Хонат предполагаше, че те вече се намираха малко над равнището на собствения си свят от преплетени лиани. Въздухът беше по-студен и пронизващ, отколкото изобщо някога ставаше над джунглата.
Последният прорез в канарите, през който течеше потокът, бе друга цепнатина — по-стръмна и с по-гладки стени от тази, по която бяха излезли от пролома, но също достатъчно ясна, за да може да бъде изкачена, като подпреш гърба си на едната страна, а ръцете и краката — на другата. Стълбът въздух вътре в процепа бе пълен с пръски, но в Пъкъла това беше съвсем дребно неудобство, та да ги безпокои.
Най-сетне Хонат се прехвърли над ръба на пукнатината върху плоска скала, прогизнал и изтощен, но изпълнен с въодушевление, което не можеше, а и не искаше да подтисне. Бяха над джунглата на горния свят, победили самия Ад. Той се огледа да се увери, че Матилд е в безопасност, и след това протегна ръка на Аласкон. Болният крак на Водача му създаваше затруднения. Хонат дръпна силно, Аласкон тежко се прехвърли на издатината и се просна без сили върху високия мъх.
Звездите изгряха. Известно време тримата просто седяха и си поемаха въздух. После един по един се обърнаха да видят къде са.
Нямаше много неща за гледане: високото плато с купола, осеян навсякъде със звезди, едно лъскаво вретено с перки (приличащо на огромна риба-бодливка), насочено към небето, в средата на скалистата площадка и около него, неясни на звездната светлина…
… Около блестящата бодливка се суетяха Великаните.
4.
Значи това бе краят на борбата, в която се мъчеха да постъпват както трябва въпреки изключително трудните условия! Цялата проявена смелост срещу предразсъдъка, всички тежки битки със самия Ад се свеждаха до това: Великаните съществуваха!
Те бяха неоспоримо истински. Въпреки че бяха двойно по-високи от туземците, по-изправени, с по-широки рамене, по-обемисти в ханша и без видими опашки, тяхното родство с хората си личеше. Дори гласовете, докато си подвикваха около извисяващата се метална бодливка, бяха гласове на хора, превърнати в богове — така различни от гласовете на туземците, както техните се различаваха от маймунските, и въпреки това — гласове от едно семейство.