За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— Ти ме нараняваше, Доминик — прошепна тя, — всеки път, когато дори малко отслабвах защитата си.
— Да съм те наранявал? Не мисля, че като прегръщах и целувах разкошната ти уста, съм могъл да те наранявам.
— Знаеш какво имам предвид.
— Да, знам. Но ти знаеш ли какво означава това?
И той отново я привлече в прегръдките си. Слабият й протест едва докосна като леко дихание устните му. Притисната до него, тя усещаше всеки инч от кожата му. Устата му се спускаше по шията й едновременно с пръстите му, които нежно слизаха по гърба й. Тя в замая обви ръце около него. И докато го галеше с нежни докосвания, целувките му палеха рояци парещи искри в цялото й тяло.
Той вдигна глава, за да погледне в замъглените й от страст очи, а после погледът му се спусна надолу по тялото й.
— Ти си създадена за моите прегръдки, скъпа.
— Доминик… — И тя въздъхна страстно, когато езикът му нежно близна ухото й.
— Винаги си била загадка. Никога не знам дали в ръцете ми се е озовала дива котка или изкусителка.
— Сега знаеш ли какво означават целувките ми?
Да го отблъсне беше най-трудното нещо, което някога беше правила, но тя не можеше повече да му позволи да я прегръща. Копнежът, породен у нея, напираше да бъде задоволен. Но не биваше. Трябваше да си спомни коя е тя и кой е той.
— Ти си глупак!
— Може би, но дори глупакът мечтае да бъде щастлив. — Той отново обхвана в шепа брадичката й и за един кратък миг допря устни до нейните. — Сега заспивай, скъпа.
— Да. — Гласът й трепна, когато изрече тази единствена дума, но беше радостна, че е уловил смисъла й.
— Не — измърмори той, когато тя понечи да се отдръпне. — Тук, в ръцете ми.
— Да не си полудял?
Той поклати глава.
— Студено е. Ако някой от нас се разболее, може да изгубим единствения си шанс да се измъкнем от Англия.
— Обещаваш ли да не… тоест…
— Обещавам да те държа в ръцете си и нищо повече. — Той премига от болка, помръдвайки крака си. — Абигейл, аз държа на обещанията си точно така, както и ти.
— Добре.
Доминик я привлече пак към себе си и се отпусна на земята. Твърдите му гърди бяха съвършена възглавница.
— Започваш да ми вярваш, скъпа. Да не би вече да не се страхуваш от мене?
— Отдавна съм престанала да се страхувам от тебе, Доминик.
— Тогава какво те плаши, когато те прегърна?
Тя не виждаше защо да го лъже, опряла буза до гърдите му, усещайки как сърцето му бие под ухото й.
— Страх ме е да не стана пак твоя пленница.
— Моя пленница ли?
— Принудена да прави това, което ти искаш.
Той притисна глава към косата й.
— Вярвай ми поне за това, скъпа, ако не за друго. Ако си мислех, че мога да те склоня да направиш нещо само като те целуна няколко пъти, отдавна да съм го направил.
— Което никога не би могъл да сториш.
— Което никога няма да съм в състояние да сторя.
Когато целувката му отпечата върху устните й тези думи, тя позволи на съня да я обгърне. Така нямаше да е необходимо да се чуди кой от двама им все още не казва истината.
9
Една карета изскочи от мрачината на междуселския път. Доминик веднага блъсна Абигейл встрани. Тя едва не извика, като тупна в тревата край пътя, израсла до гъстите храсталаци. Каретата изчезна в нощта още преди тя да успее да се надигне.
— Удари ли се? — запита Доминик, като я видя, че разтрива хълбока си.
— Още една синина в добавка към досегашните.
Той се засмя, хвана я за ръка и двамата продължиха нататък по тъмния път. За трите дни, откакто бяха напуснали колибата, глезенът му беше заздравял и сега беше взел за бастун един здрав клон, за да се опира на него вместо на крехките й рамене.
— Може би — чу тя замисления му глас — трябваше да откраднеш карета вместо тоя вкусен пай с месо, който си задигнала от перваза на нечий прозорец.
— Подозирам, че щяха да разберат за липсата на каретата доста по-бързо и можеше да се озовем съвсем без време в ареста.
— А и защо да искаме да пътуваме така бързо и в такъв комфорт по този път, вместо да се наслаждаваме на вървенето?
Абигейл се засмя. Не предполагаше, че Доминик Сен Клер има такова силно чувство за хумор, но то й хареса. Колкото и уморена или ядосана да беше, той все намираше начин да я разсмее. Погледна към него, спомняйки си любимия му прийом. Да я привлече в прегръдките си и да докосне с устни нейните.