За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
— Едгар? — извика дамата.
Абигейл хвърли поглед към вътрешността на каретата. Да не би това да е името на детето? Не, разбра тя, когато един мъж скочи от покрива на каретата. Едгар трябва да беше кочияшът.
— Да, милейди? — каза той, докосвайки високата си шапка. Гласът му още трепереше от сдържан страх и Абигейл беше сигурна, че ако нощта беше по-тиха, би могла да долови как се удрят едно о друго треперещите му колене.
— Ще помогнете ли на господин и госпожа Сен Клер да сложат багажа си отзад? — усмихна се лейди Съдли, зарадвана, че може да им окаже това благоволение.
— Помощта му не е необходима — отвърна Доминик. — Не носим никакъв багаж.
— Нищо ли? — запита момчето.
— Тихо, Нютън — смъмри го дамата. Обърна се към тях с притеснена усмивка. — Трябва да извините малкия ми брат. Той често говори, преди да помисли. Елате и седнете, за да продължим към Съдли Хол.
Абигейл понечи да отговори, но в този миг Доминик, който беше отстъпил, за да й помогне да се качи в каретата, залитна и едва не падна. Кочияшът обаче успя да го задържи.
— Глезенът ми — изстена Доминик. — Страхувам се, че геройството си има висока цена.
Докато лейди Съдли даваше нареждания, а брат й скимтеше от вълнение, Абигейл помогна на Едгар да настани Доминик в каретата. Кочияшът беше по-силен, отколкото изглеждаше, и благодарение на него Доминик успя да скочи вътре на един крак и да седне на зелената кожена седалка срещу лейди Съдли. Нютън се премести по-близо до сестра си, когато Доминик протегна десния си крак на седалката до него.
— Благодаря ви — прошепна Абигейл, щом кочияшът й предложи ръка, и се настани до Доминик.
Лейди Съдли ги наблюдаваше притеснено, широко отворила очи. За Абигейл нямаше никакво съмнение. Макар че Доминик говореше като джентълмен, двамата с Абигейл изглеждаха като най-окаяни скитници. Лейди Съдли стисна силно ръката на брат си и пребледня, когато кочияшът затвори вратата.
Когато Доминик не каза нищо, за да успокои страховете на дамата, Абигейл се извърна и въздъхна. Лицето й беше също толкова бледо, както на лейди Съдли. Каретата потегли и от устните на Доминик се откъсна лек стон.
— Болен ли е? — запита лейди Съдли, притиснала кърпичката до лицето си.
— Не. Нарани се, когато корабът, с който пътувахме, беше потопен.
Абигейл се зарадва, че можа да каже истината.
— Потопен? — Нютън почти подскочи от ентусиазъм. — От французите ли?
Тя сви рамене, никак не й се искаше да каже това, което се готвеше да изрече, но се побоя, че ако излъже, ще направи грешка и това може да се окаже фатално за двамата.
— Американците потопиха кораба.
Когато лейди Съдли и брат й поискаха да узнаят повече подробности, Абигейл се опита да им даде такива отговори, които да не разкриват истината. Не биваше да им позволи да разберат, че баща й е бил капитан на въпросния кораб или че Доминик го е пленил.
Лейди Съдли извади малка торбичка от бродираната с мъниста чантичка — онази, която Абигейл предполагаше, че представлява особен интерес за разбойника — и й подаде малко шишенце.
Тя го отвори и се усмихна, долавяйки нежната миризма на рози. Чудесно щеше да бъде да намокри слепоочията на Доминик с парфюмираната вода, за да облекчи болката му. Благодари на дамата, питайки се защо ли носи тази вода със себе си, но не се реши да зададе въпроса. Радваше се, че Нютън не позволява на тишината да се възцари в каретата, и продължава възторжено да бърбори колко ли е било интересно, когато корабът е потънал.
Абигейл се наведе към Доминик и постави навлажнената кърпичка на челото му.
— Как си? — измърмори тя под неспирното бъбрене на Нютън.
— Не толкова зле, колкото си мислиш, но не и толкова добре, колкото ми се иска, когато ме докосваш така.
Гласът му не беше по-силен от шепот, но предизвикателната му усмивка казваше много.
— Не бива да забравяш, че не сме сами — отвърна тя също така тихо.
— Странно, преди исках да получим такава помощ, но сега, когато я имаме, съжалявам, че губя усамотението ни. — Преди тя да успее да възрази, той продължи: — Предеш интересна история, скъпа. Караш ме да се замисля колко лъжи си натрупала на гърба ми.
— Аз ли? — Тя бързо сниши глас, когато забеляза учудването на лейди Съдли. — Не аз измислях всевъзможни истории, за да получа това, което искам.
— Кога съм те лъгал? — Той затвори очи и се усмихна, когато тя положи хладната кърпичка на челото му. — Скъпа, това е божествено.
Дощя й се да му „затвори устата“, но нямаше какво да каже. Доминик Сен Клер може да беше арогантен, непоносим и твърде красив за нейната безопасност, но тя не можеше да си спомни дори един-единствен път той да не е бил съвършено честен с нея.