За честта на брата
- Автор: Фергюсън Ан
- Серия: shadow of the bastille #2
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «За честта на брата». Краткое содержание книги:
По-честен, отколкото татко беше с мене.
Абигейл прехапа устни и се отпусна на разкошната облегалка. Не можеше да отрече тази истина, но не искаше да мисли за нея. Баща й сигурно имаше обяснение за постъпката си. Но какво? Каква причина можеше да има да я остави при френските пирати?
Доминик отговаряше на въпросите на лейди Съдли, но Абигейл, потънала в невеселите си мисли, не обръщаше никакво внимание нито на въпросите, нито на отговорите. Не помнеше дали лейди Съдли се е обръщала и към нея, когато каретата спря пред една обляна в светлина порта.
Абигейл посегна към вратата на каретата, но ръката на Доминик се стрелна към нейната и я задържа. С едва забележимо движение на главата й даде да разбере, че трябва да остане на мястото си. Тя го разбра, когато вратичката се отвори със замах.
Един момък в тъмнозелена ливрея направи нисък поклон. Усмивката му трепна, когато се изправи и видя другите пътници.
Лейди Съдли му каза:
— Хенри, тичай да съобщиш на Ричардс, че имаме гости.
— Ричардс е икономът — пошепна Доминик.
— Знам! — смръщи вежди към него Абигейл.
И двамата отчаяно се нуждаеха от почивка и от една хубава баня, но все пак какво им готвеше непознатият дом.
Доминик излезе от каретата с помощта на кочияша. Трябваше да се облегне на вратата, но въпреки това подаде ръка на лейди Съдли и после на Абигейл. Преметна едната си ръка през нейното рамо, а другата през рамото на Едгар и двамата го поведоха по няколкото стъпала към резбованата врата.
Вратата се отвори и Абигейл влезе в дворец, сякаш излязъл от царството на приказките. Не беше успяла да разгледа Съдли Хол, докато приближаваха към имението, защото беше скрит в тъмнината. Преддверието беше ярко осветено и тя не можеше да сдържи възхищението си.
Подът представляваше сложна комбинация от няколко вида скъпо дърво, като шахматната дъска, която чичо й държеше винаги приготвена в дневната. Изкусен художник беше изрисувал стените с фигури на хора, облечени в красиви дрехи, но вместо слънчево синьо небе над главите им се виждаха зелено-златисти плетеници, увенчани с герб, който сигурно беше отличителният знак на семейството.
Вратите бяха затворени и тя нямаше как да разбере какво ги очаква зад тях, но видя пред себе си широко стълбище, изкачващо се към горния етаж във великолепна извивка. На площадката, където стъпалата се разделяха на две, за да продължат към двете страни на опасаната с балкон галерия, една мраморна статуя на гол мъж в естествен ръст привлече вниманието и.
Абигейл разбра, че се изчервява, когато Доминик се засмя тихо и запита:
— Не оценяваш ли изкуството на древните, скъпа? Или може би твърде високо го цениш?
— Ричардс — каза лейди Съдли, спасявайки Абигейл от принудата да отговори на подобен въпрос, — отведи господин и госпожа Сен Клер в стаите им. — И отправи усмивка към тях. — Ще наредя да ви пратят поднос с храна, ако ми простите тази неофициалност. Вече е доста късно.
— Високо оценяваме любезността ви — каза Доминик, спечелвайки си една благосклонна усмивка от дамата.
— Надявам се, че ще се присъедините към мене и останалите членове на семейството ми утре на закуска. Трябва само да позвъните и ще ви покажат пътя към трапезарията, където закусваме.
— Благодаря ви — измърмори Абигейл. — Лейди Съдли, това е възхитителна къща.
— Надявам се да я намерите удобна. Имам към вас дълг, който никога не ще мога да изплатя. — Сваляйки украсената си с перо шапка, за да я подаде на един лакей, който се появи, призован от безмълвния й жест, тя продължи: — Ще ви изпратя и някакви дрехи, ако пожелаете да ги приемете.
Абигейл сведе очи към изподраната си риза.
— Повече, отколкото можете да си представите, милейди.
— Не, не. Наричайте ме Клариса. Вашата любезност ви направи част от семейството ми. — И лейди Съдли положи ръка на рамото на брат си. — Сега трябва да си лягаш, Нютън.
Момчето започна да мърмори недоволно, но тръгна нагоре по разкошната стълба заедно с нея. Доминик ги последва с помощта на двама лакеи, а Абигейл се повлече след тях като уморено пате.
Прокара пръсти по перилата, които бяха по-широки от дланта й. Изкачвайки се, видя още красиви предмети, разположени на елегантни масички между сводестите врати на горния етаж. Подовете бяха застлани с меки килими, които заглушаваха стъпките. Изкачиха се по още едни стълби.
Абигейл забрави за разкоша, вслушвайки се в умореното дишане на Доминик, за когото всяка стъпка явно беше мъчение. Сигурно отново беше увредил глезена си, този път още по-лошо. Може и да беше се държал честно с нея преди, но тя се боеше, че я е излъгал за състоянието на глезена си.