Танцуващият с духове
- Автор: Кейс Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Милена Илиева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Танцуващият с духове». Краткое содержание книги:
Журналистът Майк Бърк документира ада на войната по света, докато хеликоптерът му не се разбива в пламъци в Африка. Години по-късно Бърк губи жената, която обича, както и вкуса към риска. Докато на пътя му не се изпречва зъл гений.
Отвъд океана друг мъж, Джак Уилсън, напуска затвора с единствената мисъл за отмъщение. Също като Бърк и той е изгубил нещо голямо и крои планове… за Апокалипсис. Въоръжен с тайните дневници на Никола Тесла, най-великият изобретател след Леонардо да Винчи, Уилсън разработва зловещ план да върне Америка и света в Средновековието. Задействана е верижна реакция и Бърк е единственият, който може да спре Уилсън, но преди това трябва да го открие. Започва преследване из целия свят. Бърк има противник, който не знае що е страх, а времето му изтича…
Андреа го изгледа с усмивка.
— Значи…
— Значи, че не е нищо повече от поредния задържан. Засега поне.
Усмивката й стана още по-широка. Банерджи си помисли, че не е виждал по-бели и равни зъби.
— Колко време ще удържите фронта? — попита тя.
Лейтенантът се замисли.
— Не много.
И двамата знаеха, че колкото по-дълго Хаким Мусауи остане под малайска юрисдикция, толкова повече ще измъкнат от него. Макар че след единадесети септември ЦРУ и военните бяха свалили кадифените ръкавици, наскоро ги бяха надянали пак. Разкритията около жестокостите в затвора „Абу Гариб“ се размирисаха и върху специалните техники за разпит бе наложена възбрана, освен ако нямаш специално съдебно разрешение — а такива разрешения се даваха твърде рядко, поне по мнението на Андреа.
Никой не искаше името му да се появи черно на бяло върху документ, който казва, че, да, няма проблем да пребиете до смърт затворника или да го изпържите с електрически ток. Такова нещо можеше да ти съсипе кариерата веднъж завинаги. След разкритията за изтезанията в „Абу Гариб“ бяха въведени нови методи за действие. Нямаше проблем да измъчваш хора, стига да не ги нараняваш физически. Можеш да им скапеш психиката, но не и да ги биеш с камшик, да речем. Психическият натиск, дори „интензивният психически натиск“, беше позволен, макар и за кратко. Затворниците можеха да бъдат поставяни в условия на стрес, но и там си имаше граници. Само по един час без прекъсване и най-много четири пъти на ден. Това не би пречупило корав мъж. Затова беше по-добре да го унизиш, да го докараш до сълзи, заплашвайки негов близък човек. Но това отнемаше време и когато не разполагаш с такова, ти трябваше съюзник като Малайзия, която още не беше ратифицирала добавката към конвенцията срещу изтезанията на ООН. Ако СМП искаше да играе по старите правила и да забива парчета стъкло или бамбук под ноктите на задържаните, това си беше вътрешен проблем. И докато Андреа задаваше въпросите си чрез посредник и извън стаята за разпити, ЦРУ можеше с основание да твърди, че няма нищо общо с изтезанията.
Най-смешното, мислеше си Андреа, бяха всичките глупости, които се изговориха на тема дават ли резултат изтезанията или не. Сенатор Маккейн твърдеше, че не дават, но Андреа можеше да му покаже цял куп виетнамски видеоматериали, които доказваха противното. Същото показваше и собственият й опит — изтезанията даваха резултат и още как. Либералите го отричаха най-вече защото не искаха да имат нищо общо с това.
Ако изтезанията не бяха ефективни, защо Управлението се бореше толкова упорито да бъде изключено от забраната им при разпит? Ако изтезанията бяха неефективни, защо се прилагаха кажи-речи навсякъде? Истината беше, че ако изтръгнеш ноктите на човека, той най-вероятно би отговорил на въпросите ти — при това без да лъже и шикалкави, стига да е повярвал, че нещата ще загрубеят още повече, ако дадената информация се окаже невярна.
Имаше си граници, разбира се. Изтезанията стават безполезни, когато разпитваният си каже всичко. След това обектът започва да си измисля разни неща, за да избегне по-нататъшното мъчение. Но опитните разпитващи обикновено разбират кога са стигнали тази точка. Точката, когато обектът охотно се съгласява, че, да, именно той е стрелял по Джон Ф. Кенеди и пак той е подпалил Райхстага.
— След теб… — каза Банерджи и отстъпи встрани, когато вратите на асансьора се отвориха.
Влязоха във вестибюл в края на дълъг и широк коридор. Неоново осветление, облицовани с плочки стени. Центърът приличаше донякъде на болница, само дето тук хората влизаха здрави и излизаха болни — ако излезеха въобще.
Офицер по сигурността ги погледна иззад сиво метално бюро.
— Аз ще подпиша — каза Банерджи.
Охранителят му даде химикалка. Банерджи драсна нещо в дневника за посетители, погледна си часовника и вписа времето. В графата „задържан“ отбеляза името „Фарис“.
Мъжът погледна в дневника, после махна към коридора.
— Номер единадесет — каза той. — Ще уведомя доктор Наджиб. — Вдигна слушалката на телефона и набра вътрешен номер.
Банерджи тръгна в указаната посока, Андреа го следваше. Пред тях мъж в камуфлажна униформа се опитваше да вкара инвалидна количка през прага на една от стаите. Банерджи спря да му помогне с вратата и Андреа видя, че в инвалидната количка седи жена, окована към стола. Брадичката й беше сведена към гърдите като в молитва. После вратата се затвори и те продължиха към стая номер единадесет.
Коридорът наистина е много широк, помисли си Андреа, почти като коридорите в Ленгли. И пак като коридорите в Ленгли и този имаше цветно кодирана маркировка, която се точеше в хоризонтална ивица по едната стена, от край до край. Ивицата беше жълта, широка петнадесет сантиметра, целта й беше същата като на ивиците в щабквартирата на ЦРУ. Най-просто казано, ивиците подсказваха от пръв поглед дали имаш право да си там, където си. Червен пропуск, жълта ивица — няма да стигнеш далеч.