Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
— Лично аз предпочитам да го държа настрана от живота си — шегува се Ричард.
— Ъ-хъ. — Пенелъпи не се усмихва. — Те работят върху това, разбираш ли? Тези момчета са професионалисти.
Пенелъпи често е била на островите Западна Индия. В Сен Кроа, както дискретно става ясно, е бил Андрю, с неговата козя брадичка, с бизнеса му с устройства за пречистване на вода и политическите му амбиции. В Гваделупа е бил Рамон, офицер от митническите служби. В Тринидад — Касълрей, който свирел на бонгоси и играел също така танца лимбо. Можел да стига до девет инча. Но Хубърт бил най-лошият, или най-добрият. Той бил единственият, последвал я на Север.
— Трябваше да дойда да живея с него в тоя хотел в Дорчестър, но ме беше страх да се мотая из това място, гъчкано с мръсни типове и вонящо на ганджа в асансьора. Само докато си стоях ей така, натискайки бутона за нагоре, и получих две предложения от някакви мъжкари. Местенцето не беше никак здравословно. — Сервитьорът им донася кифли, в неговата сянка профилът й изглежда унил, а Ричард е обзет от копнежа да я отскубне — нея, бледото цвете, и измъкне от бъркотията, в която се е насадила. — Нещата станаха толкова зле — казва тя, — че се опитах да се върна при едно мое старо гадже, изключително мило момче с майка и нервен стомах. Той е аналитик на компютърни системи, само че, не знам защо, никога не ме е впечатлявал. Единственото, за което може да говори е неговия гастрит и как тя непрекъснато му повтаря да се вземе в ръце и да си намери жена, само дето той не бил съвсем сигурен дали наистина го искала. Имам предвид майка му.
— А той… бял ли е?
Пенелъпи поглежда нагоре. В застиналия в ръката й нож за масло проблясва светлина. Много бавно, тя отвръща с още по-сух глас:
— Всъщност, не. Той е, както казват, афроамериканец. Нещо против ли имаш?
— А, не, не. Просто се чудех за… нервния му стомах. Не ми прилича на другите.
— Е, не е. Както вече казах, той не ме впечатляваше. Не мислиш ли, че след като си попаднал на нещо, което действа, е трудно да се върнеш назад? — Сякаш е имала предвид «по-трудно», вместо казаното от нея. Спокойният й поглед, докато хрупа от дебело намазаната с масло кифла, прилича на допирателна към сложния геометричен проблем: да се намери точката, в която тя е минала от бели към чернокожи любовници.
Изведнъж темата на разговор се променя за него. Сърцето му трепва и той бързо се привежда напред, за да каже:
— Виж онази жена, която току-що влезе. С коженият костюм и халки-обици, дето сега сяда. Казва се Елинър Денис. Живее на нашата улица, малко по-надолу от нас. Тя е разведена.
— Кой е мъжът?
— Нямам представа. Елинър излезе от нашите среди. Оня изглежда като истински гангстер. — Отсреща, до далечната стена, Елинър оправя халката на обицата си. Косият й поглед се отправя към сенчестата част на ресторанта и минава покрай неговата маса. Той е почти сигурен, че не го е видяла.
— По погледа ти, разбирам, че, онова между теб и нея е било нещо повече от «среди».
Той се преструва на обезоръжен от нейната прозорливост, но в действителност счита за щастлива намеса на съдбата появата на една от неговите стари изгори, с която да разсее за момент съзнанието си от нейните безконечни потоци от чернилка. До края на вечерята говорят за него, за него и Елинър, и Мерилин Бросман, и Джоан, и малката палавница, дето имала навик да му отмъква шапката. Докато чакат повикания асансьор във входа на Пенелъпи, той й предлага да се качи горе с нея.
— Не съм сигурна, че го искаш — предпазливо казва тя.
— Но аз действително искам.
Постройката е от съвременен тип, фоайето е ярко осветено и декорирано с пластмасови растения, никога нестрадащи за вода, със столове, тапицирани с изкуствена кожа, на които надали някой някога е сядал, със златни табелки с имената на живеещите, на които едва ли някога се е спирал човешки поглед. Светлината е обсебила всичко наоколо, равномерна и стерилно чиста, като в хладилник — така вездесъща, като етера или либидото, което, както казва Фройд, е неразривна част от всички нас още от самото ни детство.
— Не — повтаря Пенелъпи. — Развила съм много“ добър усет за тези неща. Мисля, че си прекалено обвързан с дома си. Нещо те тегли натам.
— Харесва ме кучето — признава той и я целува за лека нощ, окъпан в ярка светлина. Нейните устни са пълна противоположност на сухия й глас. Те са изненадващо меки, широко отворени, топли и печални.