Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)
- Автор: Апдайк Джон
- Язык: болгарский
- Переводчик: Иво Стефанов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Обичай ме, Обичам те (Историята на Джоан и Ричард Мейпъл. Двойка, вярваща в любовта и разделена от изкушения)». Краткое содержание книги:
А Джоан? Кого обича тя? Със сигурност — своя психоаналитик. Неминуемо — своя баща. Вероятно — и своя инструктор по йога. Тя има почасова работа в един музей и се прибира вкъщи зачервена и бъбрива, сякаш досега е правила секс. Би трябвало да обича и децата, защото те лепнат по нея като мухи на мед. Боричкат се отчаяно за място в нейния скут и обръщат гръб на баща си, сякаш той, първопричината и закрилата в техния живот, е някакъв странен натрапник, някаква ежедневно ползвана, но иначе безинтересна вещ. Никое от неговите превъплъщения — на скаутски вожд, другар в игрите, довереник, финансов бастион, истински вълшебник, нощен страж — не може да ги спечели на негова страна. Бийн все още плаче за мами, докато Джон се приближава обидено, за да вземе от нея пари за още картички с чудовища; Дики настоява да бъде целуната последна за лека нощ, и дори Джудит, която трябва да е негова, го целува плахо, като запазва своята изпепеляваща целувка с отворена уста за майка си. Джоан плува сред тяхната любов като риба във вода, забравила за всичко останало. Любовта забавя стъпките й, излива се върху нея от радиото, виси около нея в кухнята, във вид на закачени по стената рисунки на къщи, семейства, коли, котки, кучета и цветя. Нейният съпруг не може да я докосне — тя съществува, но в някаква скрита форма, както Световната банка. И макар да е нематериална, управлява тя, както държавните закони. Някакъв студен, некоординиран обект се навира в неговата ръка, увиснала немощно до тялото му. Това е носът на Хекуба, топчестата ялова кучка с топъл кафяв поглед. Подобно на него и тя не понася изключенията и в бъркотията се опитва да дари на някого своята топлина, влюбена във всички тях, в миризмата на храна, във флуидите на любовта.
Пенелъпи Фогел се опитва да говори без сантименталности. Пет години по-млада от Ричард, тя е преживяла декада от любовни разочарования и — все още сама на двайсет и девет — се дистанцира от другите като приказва сухо, с изтърканите фрази на още по-младите поколения.
— Изживяхме нещо хубаво, което се превърна в грозна сцена — казва тя за своя антигуанец.
Говори за своите преживени авантюри като за изсъхнали цветя. Седнал срещу нея на масата в ресторанта, Ричард се изнервя от нейната деликатност, сякаш е с някаква баба и двамата заедно коментират отдавна избледнели, загадъчни спомени от памтивека.
— Една много нежелателна сцена — добавя Пенелъпи. — Хубавият живот беше нещо прекалено голямо за него. Забърка се с наркомани. Аз, обаче, не го усетих навреме.
— И той искаше да се ожени за теб? — попита плахо Ричард. Носеше се такава мълва из службата.
Тя вдига рамене и отвръща — не особено уверено:
— Имаше нещо такова.
— Сигурно ти липсва.
— Така е. Беше най-красивият мъж, когото някога съм виждала. Какви рамене имаше. Помня като бяхме на залива Дикинсън — караше ме, докато сме във водата, да сложа ръка на рамото му и плуваше така, теглейки ме след себе си, в продължение на мили. Беше инструктор по гмуркане.
— Как се казваше? — Изнервен от страх да не прекъсне нишката на спомените, които са също и начин за сближаване, той разлива върху масата останалия на дъното на чашата му «Гибсън», и с рязко движение си поръчва друг.
— Хубърт — отвръща Пенелъпи, докато търпеливо попива разлятото със салфетката си. — Както веднъж ми каза една приятелка, «Никога не се лъжи по мъжката красота, иначе няма да можеш да стигнеш до огледалото.» — Лицето й е малко и с прекалено бяла кожа, а носът й — много дълъг, с розови ноздри, непрекъснато зачервени от вечна настинка. «Само негър би могъл да я намира за красива, мисли си Ричард.» Сред дискретната жива светлина на ресторанта, тази мисъл й придава красота. Сервитьорът, чернокож, идва и сменя покривката им. Пенелъпи продължава толкова тихо, че Ричард трябва да се напряга, за да я чуе: — Когато Хубърт бил на осемнайсет, заради него една жена се развела и зарязала децата си. Била от старите плантаторски семейства. Той не се оженил за нея. Каза ми, че ако го сторела, не след дълго щяла да го напусне. Имал е здрав морал, докато не дошъл тук. И все пак, представи си едно осемнайсетгодишно момче, което има толкова силно въздействие върху зряла омъжена жена около трийсетте.