Потомците на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #1
- Год: 1992
- Язык: болгарский
- Переводчик: Александър Лозев
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Потомците на Шанара». Краткое содержание книги:
Тръгнаха надолу.
Стълбите свършваха след двадесетина стъпала и преминаваха в тунел. Стените и таванът бяха подсигурени от дебели греди, захванати с железни болтове. На два пъти тунелът се разклоняваше, а тя избираше пътя си без колебание. Пар и Кол си помислиха, че ако трябва да открият обратно пътя без Тийл, вероятно нямаше да успеят.
Малко след това спряха пред желязна врата. Тийл силно почука с дръжката на камата си, изчака, след което почука още два пъти. От другата страна вратата се отключи и се отвори широко.
Джуджето, което стоеше там, не бе по-старо от тях, як, мускулест младеж с поникваща брада и дълга коса с цвят на канела, лице покрито с белези и най-големият боздуган, който Пар беше виждал, бе преметнат на гърба му. Горната част от едното му ухо липсваше, а на другото имаше златна халка.
— Морган! — поздрави той планинеца и топло го прегърна. Усмивката му, смекчи жестокия му изглед, когато погледна към Пар и Кол. — Приятели?
— Най-добрите — веднага отговори Морган. — Стеф, това са Пар и Кол Омсфорд от Шейди Вейл.
— Тук сте добре дошли, хора от Вейл — той се дръпна от Морган и протегна ръка към тях. — Елате, седнете и ми разкажете какво ви води насам.
Намираха се в помещение под земята изпълнено с кутии, шкафове, сандъци, които обграждаха дълга маса. Стеф ги по-кани, наля по чаша бира. Тийл седна на малко столче до вратата.
— Тук ли живееш сега? — попита Морган и се огледа. — Трябва да се постегне.
Усмивката на Стеф изкриви коравото му лице.
— На много места живея, Морган. Това е по-добре от доста други. Въпреки че както и другите е под земята. Джуджетата вече живеем под земята — или тук, или в мините, или в гробовете си. Тъжно. — Надигна халбата си. — Здраве за нас и неуспехи за враговете — вдигна тост. Всички пиха с изключение на Тийл, която седеше и наблюдаваше. Стеф остави халбата си на масата. — Добре ли е баща ти? — попита той Морган.
Планинецът кимна.
— Донесох на баба Елайза малко пари, за да купи хляба. Тя се тревожи за теб. Откога не си ходил да я видиш?
— Прекалено опасно е да ходя сега — усмивката на Джуджето се изгуби. — Преди три месеца Федерацията ме залови — погледна Пар и Кол съзаклятнически. — Виждате ли? Морган не знае. Отдавна не е идвал да ме види. Когато дойде в Кълхейвън, предпочита компанията на стари жени и деца.
Морган не му обърна внимание.
— Какво се случи, Стеф?
Джуджето вдигна рамене.
— Измъкнах се — поне част от мен. — Вдигна лявата си ръка. Последните два пръста липсваха. — Стига толкова, планинецо. Остави. По-добре кажи какво ви доведе тук.
Морган започна да говори, след това продължително изгледа Тийл и спря. Стеф улови погледа му и каза през рамо:
— А, да, Тийл. Май че все пак трябва да поговоря за това — погледна отново Морган — федерацията ме залови, докато преглеждах оръжията им в главния склад в Кълхейвън. Вкараха ме в затвора, за да разберат какво мога да им кажа. Там направих това. — Той докосна лицето си. — Тийл беше затворничка в килията до моята. Това, което направиха с мен, не може да се сравни с това, което направиха с нея. Обезобразиха цялото й лице и по-голямата част от гърба й, за да я накажат, че е убила за храна кучето на един от членовете на правителството в Кълхейвън. Говорехме през стената и се опознахме. Една нощ, по-малко от две седмици от арестуването ми, когато стана ясно, че Федерацията вече не се интересува от мен и ще бъда убит, Тийл успя да примами и да убие нейния пазач. След това взе ключовете, освободи ме и избягахме. Оттогава сме заедно. — Направи пауза, а очите му бяха твърди като кремък. — Планинецо, ти трябва сам да решиш, но ние с Тийл споделяме всичко.
Настана продължителна тишина. Морган бързо погледна Пар и Кол. Пар бе наблюдавал Тийл по време на разказа на Стеф. Тя не помръдна. Лицето й остана безизразно, очите й не показваха нищо. Сякаш беше направена от камък.
— Мисля, че трябва да разчитаме на преценката на Стеф по този въпрос — каза тихо Пар, като очакваше Кол да го подкрепи. Кол кимна.
Морган протегна краката си под масата, взе халбата с бира и отпи дълго. Явно решаваше сам.
— Много добре — каза накрая. — Но нищо, което кажа, не бива да напуска стаята.
— Все още не си казал нищо особено — каза Стеф и зачака. Морган се усмихна и постави халбата с бира на масата.
— Стеф, имаме нужда от теб, за да открием един човек, за когото мислим, че живее някъде в Анар. Казва се Уокър Бо.
Стеф премигна.
— Уокър Бо? — тихо повтори той и по начина, по който произнесе името, се разбра, че познава човека.