Талисманите на Шанара

Той бръкна в джоба на туниката си, извади оттам пръстена с емблемата на ястреб и й го показа.

— Познаваш ли това?

Тя хвърли бърз поглед на пръстена и отново силно стисна камата.

— Кой си ти? — попита тя.

— Морган Лех — каза той. — И двамата знаем кой ми е дал този пръстен. Той ми каза да дойда при теб, когато поискам да го намеря.

— Аз зная кой си — заяви тя. Погледът й остана съсредоточен и изпитателен. — Още ли носиш счупения меч, Морган Лех?

През съзнанието му премина образът на умиращата Куикнинг.

— Не — тихо отвърна той. — Вече отново е цял.

Той се отърси от болката на спомена и с усилие над себе си вдигна ръка през рамо, за да докосне дръжката на меча.

— Искаш ли да го погледнеш?

Тя поклати отрицателно глава.

— Съжалявам, че те посрещнах толкова зле, но човек не знае на кого може да се довери. Федерацията има шпиони навсякъде. Преследвачите се срещат по-често от когато и да било.

Тя върна камата под бара. После изглежда се поколеба какво да стори. Накрая попита:

— Искаш ли нещо за ядене?

Той отвърна, че иска и тя го преведе през двукрилата врата отзад в кухнята, където го настани на малка масичка, сипа му яхния от котлето, окачено на огъня над камината, отряза няколко филии хляб, наля бира в една халба и занесе всичко това до мястото му. Той се нахвърли на яденето като за първи път изпита истински глад. В една ваза на масата имаше диви цветя и той леко ги докосна. Тя мълчаливо го наблюдаваше със същия сериозен израз на лицето, изучавайки го със своя прям, любопитен поглед. Кухнята беше учудващо хладна, от отворената задна врата духаше слаб вятър и излизаше през отдушника на камината. От улицата продължаваха да долитат гласове, но Планинеца и момичето не им обръщаха внимание.