Талисманите на Шанара

Треската му премина в края на първата седмица. Когато най-сетне можа да отвори очи и да различи младото семейство, което се бе грижило за него, той прочете по лицата им явно облекчение и си даде сметка колко близо до смъртта е бил. Болестта го беше оставила без сили и в продължение на няколко дни не можеше да се храни сам. Успяваше да се задържа по малко буден и да разговаря. Младата жена със сламеноруса коса и светло-сини очи се грижеше за него, докато съпругът й работеше на полето. Тя му се усмихна съчувствено и каза, че сигурно кошмарите му са били твърде тежки. Предложи му супа, хляб и вода, и малка чаша бира. Той ги прие с благодарност и многократно й благодари, че се е грижила за него. Понякога се появяваше съпругът й, застанал до нея и загледан към него, със свободни обноски и загоряло от слънцето лице, с добри очи и широка усмивка. Веднаж спомена, че мечът на Морган е на сигурно място и не се е загубил. Очевидно това също е било част от бълнуванията му.

В края на двете седмици Морган вече се хранеше с тях на масата и всеки ден силите му се възстановяваха, почти се връщаше към нормалното си състояние. Спомените му обаче оставаха — чувството за болка и гадене, чувството за безпомощност, страхът, че болестта е вратата към мрака, който щеше да се спусне над него в края на живота му. Спомените оставаха, защото Морган беше на косъм от смъртта твърде често през последните няколко седмици, за да може лесно да ги отхвърли. Преживяното бе оставило своите следи като белези след битка и дори фермерът и жена му успяха да забележат по очите и лицето му онова, което му се бе случило. Те никога не попитаха за обяснение, но можеха да го видят.

Той им предложи да им плати за грижите, но те отказаха. Когато след седемнайсет дни се сбогува с тях, той пусна половината от парите, които му бяха останали, в джоба на престилката на съпругата, тъй че тя да не забележи. Те останаха загледани след него, като родители след дете, докато той се изгуби от погледа им.

И така, не само пристигането му във Варфлийт, но и издирването на Падишар, Пар и Кол беше задълго отложено, но и у него се бе събудило чувството за собствената му смъртност. Морган Лех бе дошъл от Елдуист и Чарналите без да се е примирил със смъртта на Кукнинг, съсипан от чувството за загуба, удивен от силата, с която тя бе изпълнила заръката на баща си да отдаде живота си, за да върне живота на земята. Макар че бе същество, създадено от първични елементи, тя се бе превърнала повече в човек, отколкото баща й бе очаквал, но все пак за Морган тя си оставаше енигма, която той едва ли щеше да успее да разбере. Наред с това той изпитваше безспорна гордост от силата, която бе успял да прояви, за да й помогне да победи Ул Белк, и от това, че бе си възвърнал магията на Меча на Лех. Когато Мечът бе отново цял, някак самият Морган бе постигнал цялостност. Кукнинг му бе дарила това. Загубвайки я, Морган осъзна, че по някакъв начин бе намерил себе си. Противоречието между това, което бе загубил и спечелил, го разкъсваше, докато пътуваше на юг с Уокър и Хорнър Дийс — един конфликт, който никога нямаше да бъде разрешен изцяло и едва след като болестта го повали, тази яростна борба в него отстъпи пред по-съществената нужда да се бори за живота си.