Талисманите на Шанара

— Забрави благодарностите. Вземам си ги обратно.

— Носи се слух — каза тя, — че Федерацията е заловила Падишар в Тирс. — Морган замръзна. Сините очи не се отместваха от него. — Опитал се да проникне в затвора. Чух един командир от Федерацията да говори за това. Твърдят, че са го хванали.

Морган се замисли за момент.

— Падишар трудно може да бъде хванат. Сигурно е само слух.

Тя кимна.

— Може би. До неотдавна твърдяха, че са го убили при Джут. Говореше се, че е свършено с Движението. — Тя замълча. — Във всеки случай ще разберем каква е истината, като отидем на Огнеръбата планина.

— Ще отидем ли? — моментално запита Морган.

— Тръгваме — каза тя и се изправи. — Помогни ми да приготвя храна. Ще вземем и одеяла. Трябва да се измъкнем, преди да е станало светло. По-добре да не ни виждат, че заминаваме.

Той се изправи и отиде до килерчето с провизии.

— Ами кръчмата? — попита той. — Не трябва ли някой да се грижи за нея?

— Кръчмата ще остане затворена, докато се върна.

Той вдигна очи, докато слагаше хляба в торбата.

— Ти ме излъга, нали? Ти си собственичката.

Тя срещна погледа му, без да отмести очи.

— Не ставай глупав, Планинецо. Не съм те излъгала. Аз съм стопанката, но не и собственичка. Собственикът е Падишар Крийл.

Приготвиха провизии и завивки, метнаха всичко на гръб и излязоха през задния вход в нощта. Беше топло и във въздуха се носеха градските миризми. Те бързаха из пустите улици и алеи, като внимаваха да не се натъкнат на патрули на Федерацията. Момичето бе мълчаливо като призрак и се плъзгаше покрай сенките на сградите, тънко като вейка. Морган забеляза, че бе взело камата, която държеше скрита под тезгяха — острието й се подаваше под багажа на гърба й. Мина му през ум неприятната мисъл, че може да си е понесла и метлата. Поне онези странни челици бяха сменени от по-удобни цели обувки.

Излязоха от града и се отправиха на север към Мермидон, преминаха реката по плитчините и поеха на изток. Следваха линията на Драконовия зъб и призори отново се отправиха в северна посока по течението на Раб. Вървяха без да спират до залез слънце. Спряха само за кратко да хапнат и да изчакат да премине най-голямата горещина. Равнините бяха прашни, сухи и безжизнени и по пътя не им се случи нищо особено. Момичето говореше малко и за Морган това беше по-добре.

По залез слънце се настаниха недалеч от Драконовия зъб, край един от притоците на Раб, сред една ясенова горичка, чиито дървета се бяха подредили сред скалите като войници в поход. Вечеряха, докато слънцето се скри зад планините и златистосребристата мараня в равнините и небето се стопи. След като се навечеряха, те седнаха и се загледаха в настъпващия здрач. Водите на реката посребряваха на лунната и звездна светлината.

— Падишар ми е казвал, че си спасил живота му — промълви след време момичето.