Талисманите на Шанара

Той свърши и тя остана смълчана. После каза:

— Харесва ми как описваш родното си място, как го обичаш. Струва ми се, че и аз бих го обичала така, ако живеех там.

— Сигурно — увери я той, загледан в профила на лицето й, докато тя бе зареяла поглед към Раб. — Но според мене всеки изпитва същото към родното си място.

— Аз — не — отвърна тя.

— Защо не? — понадигна се той.

Тя сбръчка чело. Гладките й черти съвсем лекичко се сбърчиха, но това й придаде съвсем различен вид, едновременно замислен и отдалечен.

— Вероятно защото нямам добри спомени. Родена съм в малка ферма, южно от Варфлийт. В долината бяхме само неколцина семейства. Живеех там с родителите си, с брат си и сестра си. Аз бях най-малката. Отглеждахме дойни крави и зърно. През лятото полята бяха златисти като слънцето. През есента земята бе черна след оранта — тя сви рамене. — Не си спомням нищо повече. Само онази болест. Струва ми се, че с било много отдавна, но изглежда се лъжа. Първо се зарази земята, после добитъкът и накрая моето семейство. Всичко започна да умира. Всички. Първо сестра ми, после майка ми, братята ми и баща ми. Същото стана и с хората от съседните ферми. Съвсем изведнъж. Само за няколко месеца всички измряха. Една жена от съседната ферма ме намери и ме взе във Варфлийт при нея. Бяхме останали само двете. Аз бях шестгодишна.

Тя разказваше всичко това, сякаш в него нямаше нищо необичайно. Гласът й не звучеше разчувствано. Свърши разказа си и се загледа настрани.

— Струва ми се, че идва дъжд — каза тя.

Те спаха до зори, закусиха с хляб, плодове и сирене и тръгнаха отново на север. По небето бяха започнали да надвисват облаци и още щом се събудиха и прекосиха Раб, започна да вали. Трещяха гръмотевици и светкавици пронизваха гъстия мрак. Дъждът рукна като из ведро и те се прислониха на завет под един стар явор, издигнал се над скалите. Отърсиха лицата и дрехите си от водата и седнаха, за да изчакат да отмине бурята. Захладня и планините просветляха от влагата. Те седяха рамо до рамо, облегнати на явора, загледани в мъглата и заслушани в шума на дъжда.

— Как се запозна с Падишар? — попита Морган след известно мълчание.

Тя сви колене и ги обгърна с ръце. Дъждовни капки се стичаха по кожата й и проблясваха в черните й коси.

— Когато пораснах достатъчно, за да работя, станах чирак на Бурсука. Той ме научи да кова желязо и да се бия. Много скоро станах по-добра от него и в двете. Ето защо той ме привлече в Движението и така се запознах с Падишар.

В съзнанието на Морган изникнаха редица спомени за Бурсука. Той им се отдаде за момент, но бързо ги прогони.

— Откога поддържаш „Свирката“?

— От няколко години. Това ми дава възможност да научавам неща, които са от полза за независимите. Засега ме устройва.

Той погледна към нея.

— Но не искаш да останеш там до края на живота си, това ли имаш предвид?

Тя леко му се усмихна.

— Не е място за мене.