Талисманите на Шанара

Спряха да пийнат от водния мех. Морган погледна към момичето да види, дали не е уморено. Гладкото му лице бе изпотено, но дишаше леко. Тя забеляза погледа му и той бързо извърна глава.

Дълбоко в дефилето Мати Ро го поведе посред огромни каменни канари, изглежда част от старо свлачище. След това проходът отново се стесняваше между високите урви. Те се заизкачваха нагоре по криволичещия каменен коридор, който извеждаше до една тераса. Морган надникна предпазливо надолу. Склонът беше отвесен. Заизкачваха се по стръмната пътека, от която не се виждаше върхът, и оттам отново се озоваха в пролом, който беше толкова тесен, че трябваше да се промъкват един по един.

Когато излязоха от пролома, Мати Ро спря.

— Само след миг ще ни посрещнат — обяви тя, подавайки му меха с водата.

Той отказа да пие. Щом тя не иска, той също можеше да мине без вода.

— Та как са разбрали, че сме тук? — попита той. На лицето й се мерна обичайната й усмивка.

— Нима не забеляза, че ни наблюдават от около час?

Не беше забелязал, разбира се, и тя знаеше това. Той само сви рамене в знак на безразличие и не коментира повече въпроса.

Скоро от прохода сред скалите се появиха два силуета — мъже със сурови брадясали лица, с лъкове и ножове. Те нехайно поздравиха Мати Ро и Морган и им дадоха знак да ги последват. Преминаха през прохода между скалите един по един и после тръгнаха по пътека, която ги изведе сред камари скали, препречващи видимостта напред. Морган чинно се катереше и не можеше да не забележи, че Мати Ро продължава да изглежда така сякаш си прави следобедната разходка.

Най-сетне стигнаха плато, което се простираше на север, на юг и на запад, и от което се разкриваше умопомрачителна гледка към Драконовия зъб, както и към местности, които Морган не бе виждал дотогава. Денят клонеше към залез, небето блестеше пурпурно през пелената от мъгла, надвиснала над планинските върхове. Сигурно оттук идва името Огнеръбата планина, помисли си Морган. На изток от платото се издигаше хребет, гъсто обрасъл със смърч и кедър. Тук се бяха разположили въстаниците, бараките им бяха скрити сред дърветата, на места тлееха огньове в закътани каменни огнища. Нямаше каменни укрепления, както беше при Джут, тъй като платото се спускаше отвесно към дълбоките каньони и стръмните му стени бяха непроходими дори и за един човек, а какво остава за повече. Поне така изглеждаше от мястото, където беше застанал Морган, а той допускаше, че така е от всички страни на платото, което се простираше на четвърт миля наоколо. Изглежда единственият възможен път беше този, по който бяха дошли. Планинеца обаче познаваше Падишар Крийл достатъчно добре, за да може да се обзаложи, че той си е гарантирал поне още един изход.