Талисманите на Шанара
- Автор: Брукс Терри
- Серия: the heritage of shannara #4
- Год: 1995
- Язык: болгарский
- Переводчик: Мария Кръстева
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Талисманите на Шанара». Краткое содержание книги:
Той сви рамене. Ами, докато те се нуждаят от него — независимо кога.
И къде ли са сега? — питаше се той за стотен път. Какво ли се беше случило с тях, откакто избягаха?
Мисълта за двамата братя го притесняваше. Винаги го бе притеснявала. Бе минало твърде много време, откакто се бе разделил с тях. Заплахата от Шадуините за Равнинеца бе твърде голяма, за да бъде оставен сам. Надяваше се Падишар да го е намерил досега. Надяваше се при него нещата да са потръгнали по-гладко.
Но едва ли можеше да бъде сигурен в това.
Той стигна до площада и видя кръчмата „Свирката“ в дъното отляво. Един протрит дървен надпис, укрепен с винетки и голяма димяща чаша над името, сочеше къде се намира. Това беше сграда с дървена облицовка, свързана с всяка от съседните постройки с обща стена. Издигаше се на три етажа, с прозорци със спуснати завеси на втория и третия етаж, където сигурно се намираха жилищата на собствениците и техните семейства или спални за даване под наем. Площадът бе претъпкан от хора, които сновяха насам-натам. Някои се шляеха от кръчма на кръчма, други бяха толкова пияни, че едва се държаха на краката си. Морган ги избягваше, отдръпваше се, за да направи място на минувачите. До него достигаше неприятната миризма на потни и мръсни тела и вонята на улиците. Това кръстовище Уивърн, мислеше си той, е една клоака.
Стигна отворената врата на „Свирката“, прекрачи прага и с удивление откри, че отвътре кръчмата изглежда съвършено различна. Макар че бе просто и оскъдно обзаведена, подовете бяха изтъркани и чисти, дървената облицовка на бара бе излъскана до блясък, масите, столовете и табуретките бяха добре подредени и навсякъде ухаеше на кедрово дърво и лак. Буретата с бира грееха от чистота, подредени до стената зад бара, а шкафът за чаши беше със стъклени врати и метална рамка. В края на щанда имаше тежка двукрила врата. В стената вляво се намираше масивна каменна камина и едно тясно стълбище вдясно водеше до горния етаж. На самия щанд бяха поставени бокали за сервиране и кърпи за бърсане.
Но нещо друго привлече вниманието на Морган, нещо, което тук бе толкова не на място, че той погледна още веднаж, за да се увери, че не се е излъгал.
Върху лавиците и шкафа за чаши в големи вази бяха наредени цветя.
Цветя, нима тук можеше да има цветя! Той поклати глава. Двукрилата врата се отвори и оттам се появи момче с метла в ръката. То бе високо и слабо, с ниско подрязана черна коса и изящни, почти деликатни черти на лицето. Движеше се много грациозно покрай бара, сякаш едва ли не танцуваше, размахвайки метлата пред себе си, погълнато от мислите си. Подсвиркваше си тихо, защото още не бе забелязало Морган.
Той се размърда достатъчно шумно, за да предупреди за присъствието си и момчето веднага вдигна поглед.
— Затворено е — каза то. Сините му очи не се отместваха от Планинеца, гледайки го открито, почти предизвикателно. — Отваряме по здрач.
Морган също го погледна. Лицето на момчето бе гладко и без брада, ръцете му дълги и тънки. Носеше широки и безформени дрехи, които му висяха като на пръчка и колан на тънката си талия. Беше обуто в рязани обувки, плътно прилепнали по краката му.
— Това ли е „Свирката“? — попита Морган, за да се увери.
Момчето кимна.
— Елате по-късно. Първо си вземете една баня.
Морган примигна. Да си вземе баня ли?
— Търся един човек — каза той, започвайки да се чувства неловко от упорития поглед на момчето.
То само сви рамене.
— Не мога да ти помогна. Тук нима никой освен мене. Потърси отсреща.
— Благодаря, но аз не търся просто компания… — започна Морган.
Момчето вече се беше обърнало и помиташе с метлата пода около бара.
— Затворено е — повтори то, сякаш нямаше за какво повече да говорят.
Морган пристъпи напред и каза, леко подразнен:
— Почакай за момент — и той го хвана за рамото. — Само за момент. Казваш, че си сам тук, така ли?
Момчето плавно се обърна при докосването на Морган, вдигна метлата и удари Планинеца под ребрата. Морган се преви, парализиран от удара, падна на едното си коляно и едва успя да си поеме дъх.
Момчето се приближи и се наведе над него.
— Казах ти, че е затворено. Слушай каквото ти се говори. — То помогна на Морган да се изправи на крака, учудващо силно за слабото си тяло и го поведе към вратата. — Ела по-късно, когато отворим.
Морган се озова на улицата, облегна се на дървената облицовка на сградата, притискайки тяло, сякаш да не се разпадне — което не беше далеч от истината, като се има предвид как се чувстваше. Пое си дълбоко дъх няколко пъти и почака, докато болката в гърдите му премине.