Спокойствието на хаоса
- Автор: Колев Владимир
- Язык: болгарский
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Спокойствието на хаоса». Краткое содержание книги:
Но въпреки това е развил инстинкт за полет.
И още: Правенето на дете не е интелектуална дейност.
Но ако се прави от глупак, се появява глупак.
Досещате ли се каква е връзката между двата инстинкта?
Първият скок от програмата е опознавателен. Петият, който няма да бъде извършен — скок с оръжие. Лек финт в постановката — направо скок с оръжие. Под запасния парашут, като тояга втъкваме карабина. Все пак, изавантваме компромис — няма да се скача и с контейнер. А можеха да ни сложат и радиостанция…
Адреналиновата реакция приятно ме тресе. Но нещо подсъзнателно се мъчи да ме подсети за някаква проста истина, която се възприема на първо ниво. А, това ли било? — Вече е четири. А към четири и половина се стъмва. Да му мислят тия, които командват парада…
Малко след като самолетът излита, поглеждам към земята. Тя вече сивее на нощ.
Отварянето на вратата и буботенето на струята е мигът на истината. Тогава всеки „заек“ стига до баналния извод, че е сбъркал, като се е качил в самолета. Ама всеки!
Като капак, спускачът е новак в занаята. И него го тресе. Нервността му се предава на групата. Сирената изчегъртва. Команди: „Стани!“, „Приготви се!“. Очите на първия, Данко, са кръгли и изпразнени от мисъл.
„Скок!“ Лъвът Данко, неочаквано енергично тръгва да се отдели и… става весело. Ама много весело! Мъжагата напира навън, но карабината се е запречила напреко на вратата и не го пуска. В това време самолетът си лети. Спускачът вика нещо, откъм пилотската кабина се чува и гласът на щурмана. И той се опитва да даде съвет. Данко напира, самолетът си лети, лети…, лети…
Няма ли да се сети тоя нервак спускачът, че карабината минава през вратата само по диагонал?!
Най-после той вдява, посуква цевта. Данко изхвърча навън. Предвидливо тръгвам да намествам моята цев, но това отнема време. После струята ме грабва. Чувам характерния пришляпващ звук и куполът на парашута се напълва. Оглеждам го, оглеждам се за други парашутисти. Няма наблизо. Добре!
Да видим сега земята и светлинната маркировка. Земята мъждее под сивкава пелена. Не се вижда и маркировката на пистата. Явно сме доста далеч от летището. Малко ли беше размотаването на вратата?… Не е добре!
Опитвам да съобразя посоките. Как летя самолетът, къде трябва да е полосата? Бог сигурно знае. Аз — не!
На няколко километра прозират едва-едва светлините на някакво село. До самото приземяване трябва да внимавам да не сбъркам поне посоката към него.
Студено е. По-точно — ледено. Куполът тромаво се полюлява от пулсовете на вятъра. Даже през бонето се чува острото вж-жи-и-и… на северняка. Някъде, много далеч на хоризонта, залязва сребърната, лъщяща монета на слънцето.
След секунда и тя се скрива.
Тупвам в някаква слънчогледова нива. Докато събера парашута, под обувките ми се набива педя кал. Ходя като на кокили и се пазя да не посуча крак. Една травма сега не е само временна неподвижност. Нощ в това поле може да ме обездвижи завинаги. А току-виж се окаже, че вълкът не е само персонаж от приказките. Ако се появи някоя такава, пакостлива твар и реши да вечеря с мен? Вярно, имам карабина. Ама нямам патрони…
Колко трае пътуването до селото не знам. Но е много. Последния километър ме ориентира и лая на кучетата. Къщите дремят, оваляни в мъглата. Движа се през царството на поспаланковците. Някъде сънливо изкъркорва кокошка, а после се чува авторитетното кресчендо на петела: „Спи бе! Спи!“
Не върви да тропам по вратите. Ала в селото трябва да има кръчма, а в кръчмата — хора. Така откривам отговора на терзанията на стареца Диоген. Ако се появи сега, просто бих го посъветвал: „Търси човека в кръчмата!“
Затварям вратата зад гърба си и оглеждам помещението. Голямо, с няколко маси и огромна печка-варел. До масите, неколцина чичовци и лели. Пийват си някакво леко вино и ме гледат въпросително: „Момче, от небето ли падна?“
Хубав въпрос. Точно от небето! И да ви разкажа…
Поставям карабината на свободната маса и я затискам с парашута.
Виното зачервява ушите, стопля сърцето, развързва езика. Препечената сланина е върхът. Хубаво нещо е приключението, особено когато има на кого да го разкажеш. Хората са на годините на моите родители и явно виждат в мен свой син. Глезят ме с внимание, а на мен ми е хубаво, та хубаво…
Някъде около полунощ сладките приказки все пак привършват. Следва лек спор в коя къща да спя. Всички ме съблазняват. Печели лелката с обещанието за пухен юрган. По дипломатически съображения, преди заспиване изслушвам някаква казармена история от мъжа й. Добрият човек така приспивно разказва…
След тази нервашка бързаница кой да ти предположи, че ме е очаквала такава хубава вечер?…
Рано сутринта до къщата идва кръчмарят. Снощи съм си забравил парашута и карабината. Теоретически — жесток пропуск, основание за даване под съд, едва ли не. Практически — дреболия. Неповторимата вечер ни е сродила.