Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
Най-после получавам писмо от Ходорковски от затвора. Той пише:
„Кризата беше за мен поука, че държавата ме измами, както и всички нас. Това се разбира от само себе си и не беше важно за мен. 1998 беше година на осъзнаването, че има не само закони, но и етика, че и в най-тежката ситуация част от хората си остават хора и такива са много. Че бизнесът не е игра, не е шах, а хората, за които отговаряш, техните семейства, пенсиите им. Всяка грешка, всяко «не помислих» може да коства страдания на някого.
Отговорността просто ме притисна. При това, ако хората ругаеха, плюеха или викаха, би ми било по-леко. Имаше го и това, но малко, а повечето просто страдаха и се надяваха, предварително прощавайки, ако ги излъжеш, както са ги лъгали всички и винаги.
Не зная дали успях да ви обясня защо 1998 година стана преломна за мен и в какъв смисъл. Реших, че човек не само трябва да си връща дълговете, но и да направи нещо за хората да живеят по-добре, за да изчезне онази покорна увереност, че непременно ще бъдеш излъган. Не зная как да го обясня. С една дума, производството престана да бъде моя единствена цел. Тогава (не веднага, а може би след година-две) разбрах, че трябва да напусна бизнеса.
Да свърша обещаното пред хората и да се махна, защото в бизнеса трябва да си готов да бъдеш жесток и безкомпромисен, а моята черупка се пропука. И аз постепенно се изместих към обществена дейност, занимавах се с промени на условията в бизнеса, със закони, с етични правила.“
Държа листа и препрочитам: „… моята черупка се пропука.“ Я виж ти!
Глава 6
ЗЕЛЕНОТО ПИСМО
С Ина Ходорковска седим в „Бук-кафе“ и аз я питам дали мъжът й е разказвал за работата си.
— Може би се е хвалел с успехите си?
— Не, но личеше, когато му хрумва някаква добра идея. — Ина заравя пръсти в светлите си коси и ги размърдва, нагледно показвайки как мислите щъкали в главата на Ходорковски. — Някак си се забелязваше.
— А хленчеше ли, ако нещо не се получаваше? Аз например обичам да похленча и жена ми да ме поглези като майка.
— Не, никога. Той дори на свижданията в затвора се усмихва, за него винаги всичко е наред.
— А за Кенет Дарт разказвал ли ви е?
— Това през коя година беше? През 1999 ли? — Ина се усмихва. — През 1999 раждах.
— Цяла година ли раждахте?
— Ами, фактически да. Аз имам отрицателен резус, а момченцата са с положителен, и те са две, нали разбирате… — разказва Ина, сякаш аз наистина разбирам. — Всички доктори ми казваха, че няма да мога да ги износя и се наложи да замина за Швейцария и да живея там почти през цялата бременност.
— Харесва ли ви Швейцария?
— Не! За живеене — не! — Ина маха с ръце, като че ли я атакува рояк пчели. — Да отидеш да се разходиш за две седмици — може, но да се живее е невъзможно. Първо, много е скучно…
— Тук пък ви е едно весело…
— Второ — усмивката на Ина догонва мрачната ми шега, — там имах една съседка — старица, която през цялото време пишеше доноси до полицията, че съм незаконна емигрантка. Знаете ли, на петия път наистина започваш да се чувстваш като незаконна емигрантка. После пък се родиха децата, вдигали й шум…
— А през това време Ходорковски значи си е седял в Москва и е строял къщата?
— Къщата я строяха работниците. Когато след година се върнах, тя беше вече готова, но вътре половината не беше така, както аз исках. Ама се нанесохме и заживяхме.
През 2003 година, когато арестуваха Ходорковски, във вестниците публикуваха снимка на къщата му. По-късно се оказа обаче, че не била къщата на Ходорковски, дори не била и къща от селището Ябълкова градина. Просто нечий дворец на Рубльовското шосе. А къщата на Ходорковски не е много голяма, скандинавски тип, невисока, от дървени трупи и тухли. Сега селището Ябълкова градина е празно и тъмно. Никой не живее в къщата на Невзлин, никой не живее в къщата на Брудно, никой не живее в къщата на Дубов. В къщата на Лебедев живее жена му. В къщата на Ходорковски живее Ина с децата. Само две къщи вечер са осветени. Питам Ина:
— Как се живее в тая тъмница?
— Свикнахме. — Ина вдига поглед към мен, струва ми се, за да оценя решимостта й да не напуска тази къща и в нея да дочака завръщането на стопанина. — Отначало ни беше страх, но после свикнахме. Човек с всичко свиква. Нали и той свикна със затвора.
През 1999 година на Михаил Ходорковски наистина не му е до строителството на къщата. Тогава се опитват да му отнемат компанията — почти изградената и почти извадената от кризата петролна компания ЮКОС. Опитва се някой си Кенет Дарт, гражданин на Белиз8, бивш гражданин на Съединените щати, милиардер, най-големият в Щатите производител на пластмасови чашки за ресторантите за бързо хранене. Казват, че бащата на Кенет Дарт бил измислил тези леки пресовани пластмасови чашки, в които кафето не пари пръстите.
8
Белиз — бивш Британски Хондурас. — Бел.прев.