Пленник на тишината
- Автор: Ходорковский Михаил Борисович, Панюшкин Валерий Валерьевич
- Язык: болгарский
- Переводчик: Димитрина Гергова
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Пленник на тишината». Краткое содержание книги:
Валерий Панюшкин — известен разследващ журналист, удостоен с наградата „Златното перо на Русия“, си поставя за цел да разплете загадката около съдебния процес срещу Михаил Ходорковски.
В книгата „Пленник на тишината“ той разглежда 16-годишен период — от началото на предприемаческата дейност на Ходорковски и превръщането му в олигарх и собственик на ЮКОС — най-голямата руска нефтена компания, до осъждането му за неплатени данъци през 2005 г.
Без да го представя като светец, журналистът си служи с абсолютно достоверни факти от биографията му, арестът и съдебното дело. В своите разследвания авторът открива поръчкови документални филми, представящи Ходорковски като злодей, скалъпени атаки от страна на някои медии, обвинения в убийства и корупция, спънки за свиждания в затвора и разговор с адвокати.
Той пише за февруари и юни, защото през февруари и юни 1998 година най-едрите банкери и индустриалци на Русия два пъти се срещаха с правителството, за да молят за девалвация. Не зная защо Сергей Кириенко не ги послуша. Може би защото всеки ден по паветата на Гърбавия мост край Белия дом удряха с каските си стачкуващите миньори, а Кириенко е бил сигурен — и ми го е казвал, — че Борис Березовски е наел миньорите да стачкуват и че щом рублата започне да поевтинява и да изяжда миньорските заплати, те ще нададат вой в ефира на принадлежащия на Березовски телевизионен канал ОРТ. Немцов ми казва също, че в началото на лятото в Русия идвали да се съвещават във връзка с очертаващата се криза финансисти от Международния валутен фонд и Министерството на финансите на САЩ, но Кириенко не ги приел, мотивирайки се с недостатъчната представителност на делегацията. Не зная защо не ги е приел.
На 17 август 1998 година аз бях в отпуск със семейството си на остров Корфу, а привечер у дома някой позвънил на вратата. Майка ми отворила. На прага стоял моят приятел кинооператорът Андрей Макаров, когото майка ми беше виждала един-два пъти и си го спомняла смътно. Почти непознатият млад мъж казал на майка ми:
— Здравейте, вашият син има ли пари? Рубли? Донесете ги веднага!
Майка ми като хипнотизирана отишла в стаята ми, извадила колкото рубли имало в бюрото ми и безропотно ги дала на почти непознатия човек. И той си тръгнал, като казал:
— Аха! Скоро ще се върна.
Всички обменни бюра в града били вече затворени, защото рублата падала, направо се сривала и само в киностудията „Мосфилм“ по някакво чудо бюрото още работело. Операторът Андрей Макаров обменил всичките ми рубли в долари в последното отворено в Москва бюро. Върнал се към полунощ и връчил на нищо неразбиращата ми майка 1000 долара — всичките ми тогавашни спестявания, които на другия ден биха се превърнали в 300 долара, защото само за едно денонощие рублата падна три пъти — от 6 до 18 рубли за долар — и продължаваше да пада.
Пирамидата рухна с гръм и трясък, държавата нямаше с какво да плаща ДЦК, банките загубиха вложените в ДЦК пари. Хората хукнаха в банките да теглят влоговете си, но банките нямаха пари да плащат и за един ден изгърмяха. Предприятията също не можеха да получат парите си от банковите сметки и много от тях бяха принудени да се закрият, да уволняват част от персонала или да намаляват заплатите.
Вестник „Комерсант“, където работех тогава, излезе на първа страница със заглавието „Ще се преборим!“, а като се върнах от отпуска, заварих следната ситуация: една трета от сътрудниците на редакцията бяха уволнени, а на останалите бяха намалени заплатите четири пъти. За късмет аз се оказах сред онези, на които им беше намалена заплатата. Борихме се почти година и половина и в края на краищата успяхме, но тогава, през есента на 1998 година, призивът „Ще се преборим!“ засилваше адреналина, но не будеше увереност.
Въпреки пословицата, че насред брод конете не се сменят, правителството на Кириенко беше сменено. Дори най-верните привърженици на либералите-реформатори, предприемачите и високоплатените професионалисти виждаха как либералното правителство успя да тласне страната в криза, но не виждаха как ще успее да я извади. Тогава либералите за дълго, ако не и завинаги, загубиха своите привърженици.
За изпълняващ длъжността министър-председател беше назначен отново Виктор Черномирдин, но действията му бяха панически и само задълбочиха кризата. Ако тогава президентът не беше намерил кого да предложи за премиер, с когото парламентът да се съгласи, по закон парламентът трябваше да бъде разпуснат и към икономическата криза щеше да се прибави и политическа. Тогава Григорий Явлински предложи себе си за премиер, а съпартийците си от „Яблоко“ — за министри. Това беше смела постъпка, защото в народната памет кризисен премиер е онзи, който е управлявал страната, когато е нямало какво да се яде. Предприеманите от кризисния премиер мерки не се забелязват веднага и към момента, когато животът започва да се нормализира, кризисният премиер бива уволнен, както беше уволнен Егор Гайдар, а плодовете от труда му ги жъне следващият. Когато Григорий Явлински се самопредложи за кризисен премиер, депутатите от Държавната дума се смееха в лицето му: „Я го виж какво му се приискало! Власт!“
За премиер беше назначен Евгений Примаков, произлязъл от спецслужбите, между другото, известен с това, че може би единствен от целия властови елит живееше не в дворец, а в скромна вила, т.е. не беше корумпиран. Повечето министри в правителството на Примаков бяха комунисти и се получи нещо много наподобяващо схемата, предлагана от Михаил Ходорковски в писмото „Да излезем от задънената улица!“: президент Елцин като гарант на свободата и комунистическо правителство като гарант на справедливостта.