20 години по-късно

— Най-напред вие ще вечеряте с мене, нали? — попита Арамис.

— Да, ако желаете — отговори д’Артанян. — и дори с голямо удоволствие, признавам си; от пътя съм изгладнял като вълк.

— О, бедни ми приятелю! — забеляза Арамис. — Вечерята ще бъде оскъдна, не ви чакахме.

— Дали не ме заплашват пак кревкьорскният омлет и въпросната божа трева? нали така наричахте едно време спанака?

— О, трябва да се надяваме — отвърна Арамис, — че с помощта на бога и на Базен ще намерим нещо по-добро в килера на почтените отци йезуити! … Базен, приятелю мой! — извика той. — Базен, елате тука!

Вратата се отвори и влезе Базен, но като видя д’Артанян, той изпусна един вик, подобен на вик от отчаяние.

— Мили ми Базен — каза д’Артанян, — много ми е приятно да видя с каква възхитителна самоувереност лъжете дори в черква.

— Господине — възрази Базен, — аз научих от почтените отци йезуити, че е позволено да се лъже, когато се лъже с добро намерение.

— Добре, добре, Базен, д’Артанян умира от глад, а и аз също; донесете ни колкото се може по-добра вечеря, а главно — хубаво вино.

Базен се поклони в знак на подчинение, въздъхна тежко и излезе.

— Сега сме сами, мили ми Арамис — рече д’Артанян, като обърна погледа си от жилището към обитателя и заразглежда дрехите му, — кажете ми откъде, дявол да го вземе, паднахте на коня зад Планше?

— Е, пусто да остане! — отвърна Арамис. — Виждате добре: от небето!

— От небето? — повтори д’Артанян и поклати глава. — Нямате вид да идвате оттам или да отивате там.

— Мили мой — каза Арамис със самодоволство, каквото д’Артанян не беше виждал никога у него през онова време, когато той бе мускетар, — ако не идвах от небето, най-малко излизах от рая, а това е почти едно и също.

— Най-после учените ще разрешат тоя въпрос! — извика д’Артанян. — Досега те не можеха да се споразумеят за точното положение на рая: едни го поставяха на планината Арарат; други между Тигър и Ефрат, изглежда, че са го търсили много далеч, докато той бил съвсем близо. Раят е в Ноазильо-Сек, в замъка на парижкия архиепископ. Оттам се излиза не през вратата, а през прозореца; слиза се не по мраморните стъпала на стълбището, а по клоните на една липа, а пазещият го ангел с огнен меч, струва ми се, си е променил небесното име Гавриил с по-земното име принц дьо Марсийак.

Арамис прихна да се смее.

— Вие сте все такъв весел събеседник, мили мой, и вашето гасконско остроумие не ви е напуснало — каза той. — Да, в това, което казвате, има известна истина; само не мислете, че съм влюбен в госпожа дьо Лонгвил.

— Пусто да остане! Надявам се! — рече д’Артанян. — След като толкова дълго време бяхте влюбен в госпожа дьо Шеврьоз, вие няма да отдадете сърцето си на смъртната й неприятелка.

— Да, наистина — равнодушно забеляза Арамис, — да, едно време аз много я обичах, тая бедна херцогиня, и трябва да й отдадем справедливост, тя ми беше твърде полезна. Но какво да се прави! Наложи се да напусне Франция. Опасен противник беше тоя проклет кардинал! — продължи Арамис, като погледна портрета на бившия министър. — Той заповяда да я арестуват и да я отведат в замъка Лош; и кълна се в честта си, той би заповядал да и отсекат главата, като на Шале. Монморанси и Сен Марс; тя се спаси, преоблечена като мъж, заедно с камериерката си, бедната Кети; чувах дори, че преживяла необикновено приключение в някакво село, с някакъв свещеник, от когото поискала гостоприемство; той имал само една стая и като взел херцогинята за мъж, предложил й да я раздели с него. Тя носеше чудно хубаво мъжко облекло, таи мила Мери. Познавам само една жена, която го носи също тъй добре; ето защо за нея съчиних тая песничка: