През дебрите на Балкана

— Не съм ги изял, прелестна Чилека.

— Къде са тогава? Трябва да дам сметка на мъжа си за всяко парче!

— Казвам ти, че не са били изядени.

— А какво е станало с тях?

— Били са опасани.

— Опасани ли? От кого?

— От твоето муле.

— О, нещастие! О, каква безогледна дързост! Наистина ли мислиш, че едно магаре може да яде сладкиши?

— Аз го заварих, като го правеше!

— Видял си го със собствените си очи?

— Да, с моите.

— А пред мен никога не се е издавало, че обича сладкиши! Ах, този лицемер! Ефенди, ще ми направиш ли една услуга?

— Само една ли? Не ти ли доказах вече, че с удоволствие ти помагам?

— Да, за мен ти направи всичко, което пожелах. Вземи камшика си и напляскай с него това животно по главата така, че ушите му да клюмнат.

— Няма да го направя.

— Защо?

— Защото е изтезание.

— Теб какво те засяга! Да не би магарето да е твое?

— Не.

— А е мое, нали?

— Несъмнено.

— Е, щом е мое, мога да измъчвам това, което е моя собственост, колкото искам. Така че удряй!

— Извинявай, но все пак няма да го направя. Ти каза ли на магарето, че не бива да яде тези неща?

— Не.

— Тогава си допуснала голяма грешка. То си е помислило, че му е разрешено да яде сладкиши, защото са собственост на господарката му. Следващия път не пропускай да му го обясниш.

— О, ще го направя още сега и се надявам, че добре ще разбере думите ми!

Тя измъкна камшика от седлото ми и се приближи с него към магарето, което недоверчиво я гледаше и угрижено махаше с уши.

— Какво си направил? — извика му тя. — Знаеш ли какъв си? Разбойник, истински разбойник! Сега ще си получиш наказанието! Тя силно го удари по главата.

— Лакомник!

Последва втори удар.

— Подъл мерзавец!

Трети удар преряза въздуха. Но, изглежда, мулето не си бе извадило добра поука, нито пък се бе изплашило от господарката си. Обърна се светкавично бързо и ритна със задните си крака към нея. Всичко стана толкова бързо, че едва успях да я дръпна настрана.

Целият й гняв се бе изпарил. Сега тя се люлееше от страх.

— Ефенди — каза тя с разтреперан глас, — какво направи то? Мен ли искаше да ритне?

— Да.

— Нещастник! Неблагодарно животно! А видя ли дали ме удари?

— Не вярвам да си засегната. Болка ли чувстваш?

— Разбира се, че да! Усещам цялото си тяло като цицина.

— О, горката! Такава подутина трудно се лекува!

— Да. Все пак мисля, че копитата му не ме закачиха. Нали?

— Струва ми се, че и аз забелязах същото.

— Слава на Аллаха! Ако ме беше ритнало в гърдите, щях вече да съм труп! Или пък в лицето! Можеше да ми избие зъб, та дори и всичките! Никога вече няма да удрям това чудовище!

— Права си. Казах ти, че не бих го направил, но ти не послуша съвета ми.

— Но магарето е моя собственост. Как се осмелява да посяга! Толкова съм изплашена, че треперя като лист. Забелязваш ли?

— Да, виждам!

— Дръж ме!

— Налага ли се? Наистина ли е толкова лошо?

— Да, много е зле! Дори толкова, че трябва да седна, за да си почина.