През дебрите на Балкана
- Автор: Май Карл
- Год: 1993
- Язык: болгарский
- Год: Изд. Атика
- Переводчик: Мария Нейкова
- Жанр: Другие приключения
Электронная книга - «През дебрите на Балкана». Краткое содержание книги:
Една по-ефирна дама би се отпуснала по по-живописен начин. Наистина Чилека се опита да направи същото, но теглото на тялото й беше прекалено голямо. Тя изгуби равновесие и вследствие на това се сгромоляса на земята с такава скорост, че едва успях да отместя кошницата, върху която иначе щеше да се стовари.
— Ах, благодаря ти! — каза тя. — Трябва да си поема въздух. Задъхвам се.
Буквално това и направи. След като дишането й се успокои, тя каза:
— Сега сложи в кошниците всичко, което е останало, а после оправи седлото. Като свършиш, тръгваме.
Подчиних се на заповедта й, като с голямо напрежение очаквах мига, в който трябваше да я кача на седлото. Само за да я изправя на крака, бяха необходими значителни усилия. След като това стана, тя безпомощно се огледа.
— Какво търсиш? — попитах я аз.
— Стълба, една малка стълба.
— Стълба ли? Откъде тук, сред откритото поле, ще се намери стълба?
— Но тя ми трябва, за да се кача на седлото!
— О! Това наистина е много лошо!
Аз също започнах безпомощно да се оглеждам наоколо.
— Там — каза тя, — там виждам един пън. Заведи ме до него!
С известни усилия успях да я кача върху пъна, а оттам върху седлото. Бедното муле едва не рухна под тежестта й, но като разбра, че ще се прибира към къщи, изглежда, силите му се удвоиха.
След известно време забелязах няколко разпръснати надалеч една от друга къщи.
— Това ли е Джнибашлк? — попитах аз.
— Не, най-напред е Малко Джнибашлк. Но ние живеем тук отговори тя.
Като стигнахме там, минахме покрай няколко мизерни колиби и наближихме една доста по-голяма къща, зад която спътничката ми зави.
Видях няколко ями, в които бяха сложени бъчви, пълни с оцветена течност. Значи се намирахме до къщата на бояджията и пекаря Бошак.
Амазонката нададе пронизителен вик, който след това повтори още няколко пъти. Намиращата се наблизо дъсчена колибка се отвори и от нея към нас се приближи мъж с птича физиономия.
Цялото му облекло се състоеше от нещо като бански гащета. Но не това обстоятелство ми направи впечатление, а цветът на кожата му. Тялото му преливаше във всички нюанси от най-тъмнокафяво до яркооранжево. При това мъжът имаше толкова непринудено и сериозно изражение, сякаш тази живопис беше нещо съвсем естествено.
Бях слязъл от коня и с нарастващо любопитство очаквах да видя какво ще се случи.
— Сърджик, стълбата ми! — заповяда тя.
Значи мъжът се казваше Сърджик, тоест скорец. Хм, всички орнитолози знаят, че има и великолепни скорци. Човекът с тържествена стъпка влезе в къщата през задната врата и наистина донесе стълба, която постави до мулето. Ездачката слезе.
— Какво прави мъжът ми? — попита тя.
— Не знам — гласеше отговорът.
— Нали все пак прави нещо!
— Не.
— Глупак! Къде е тогава?
— Не знам.
— Не е ли в стаята?
— Не.
— Може би е в килера?
— Не.
— Къде е тогава?
— Не знам.
— Вкъщи ли е изобщо?
— Не.
— Значи е заминал?
— Да.
— Защо не ми го каза веднага? Отведи магарето!
Мъжът с пищната окраска отговаряше на въпросите й изключително тържествено и с такава сериозност, сякаш ставаше дума за нещо необикновено важно. Той хвана магарето за юздата и понечи да тръгне.
— Първо трябва да го разтовариш, естествено! — изкрещя му тя. Той й кимна с разбиране и се зае да сваля кошниците.
— Влез с мен вътре, ефенди! — покани ме тя.
Завързах коня си за един забит в земята кол и я последвах. Облъхна ме силна миризма на масло и сода. Вляво забелязах едно приспособление, което бях склонен да приема за фурна, защото вътре в жилището не би могло да има дупка на язовец, колкото и да приличаше на такова. Вдясно се намираше входът към дневната.
Като влязохме, се изправих лице в лице с точното копие, само че по-младо, на моята «Ягодка». Не се и съмнявах, че това е дъщеря й.
Беше облечена по български маниер, но леко, по домашному, не беше съвсем невзрачна и притежаваше най-голямата прелест на ориенталската жена, пълнотата, в почти същата степен като майка си.
Стоеше пред няколко паници и тъкмо се канеше да сложи с пръсти в отворената си уста каймака на намиращото се в тях мляко.
— Икбала, какво правиш? — попита майката.
— Дерезини чикарим. (Махам каймака.) — отговори момичето.
— Нерие? (Къде)?
— Агъз ичине. (В устата.)
— Този каймак трябва да сложиш в някоя чиния или паница, а не в устата.
— Много е вкусен!
Причината, която момичето изтъкна, наистина беше основателна. Майката също се съгласи с нея, защото пристъпи към дъщеря си, нежно я потупа по дебелата буза и с гальовен тон каза: