Избрани творби (Един живот, новели и разкази)
- Автор: Мопасан Ги дьо
- Язык: болгарский
- Переводчик: Йордан Павлов
- Жанр: Классическая проза
Электронная книга - «Избрани творби (Един живот, новели и разкази)». Краткое содержание книги:
Жана се преви на две от смях, безсилна да се овладее, и седна на едно от стъпалата на площадката. Баронът стори същото, а в каретата баронесата се задушаваше от смях, кихаше конвулсивно, едва си поемаше дъх. Неочаквано и ливреята на Мариус се затресе — той бе разбрал навярно в какво се състои работата, защото се смееше с все сила под нахлупената си шапка.
Извън себе си от яд, Жюлиен се спусна към него. С един плесник той свали от главата на момчето гигантската шапка, която се търкулна на тревата. После се обърна към тъста си и промърмори с разтреперан от гняв глас:
— Струва ми се, че не ви подобава да се смеете. Нямаше да стигнем до това, ако не бяхте прахосали богатството си и изпояли имуществото си. Кой е виновен, че сте разорен?
Цялата веселост изчезна за миг, сякаш се вледени. Никой не каза ни дума. Жана, готова да се разплаче, се качи безшумно до майка си в колата. Баронът, изненадан и безмълвен, седна срещу двете жени, а Жюлиен се настани на капрата, след като качи разплаканото момче с пламнала буза.
Пътят бе тъжен и им се стори безкраен. Всички в каретата мълчаха. Подтиснати и смутени, те не искаха да си признаят какво тревожеше сърцата им, чувствуваха, че не биха могли да говорят за друго, погълнати изцяло от една и съща мъчителна мисъл, и предпочитаха по-скоро да мълчат печално, отколкото да докоснат този болен въпрос.
Носена от неравния тръс на двата коня, каретата минаваше край чифликчийски дворове, подгонваше изплашените черни кокошки, които литваха и изчезваха зад плетищата, от време на време голямо куче ги проследяваше с лай, после се връщаше към къщата с настръхнала козина и пак се обръщаше, за да лае по колата. Някакъв момък, с кални дървени обувки и дълги крака, крачеше лениво с ръце в джобовете, с издута от вятъра синя блуза. Той се дръпна да направи път на колата и несръчно свали каскета си, под който се показаха гладки, прилепнали на главата му коси.
Между чифлиците се разстилаха ниви и други чифлици, пръснати в далечината.
Най-сетне навлязоха в дълга алея от ели, която стигаше чак до пътя. Каретата се наклоняваше по калния, издълбан от колелата път, а маминка пищеше. На края на алеята беше спусната бяла преграда. Мариус изтича да я отвори. Те заобиколиха една обширна морава и излязоха пред висока, тъжна сграда със затворени капаци на прозорците.
Средната врата се отвори веднага, по стъпалата пред входа слезе стар, схванат прислужник с червена жилетка на черни райета, скрита отчасти под работната му престилка.
Той се осведоми за имената на посетителите и ги въведе в обширен салон, където с мъка отвори вечно затворените капаци.
Мебелите бяха облечени в калъфи, а часовникът и свещниците — обвити в бели чаршафи. Дъх на мухъл, на застоял влажен и леден въздух като че напои с тъга дробовете, сърцата и кожата на гостите.
Всички седнаха и зачакаха. В коридора над тях се чуваха необичайно припрени стъпки. Изненаданите домакини бързо се обличаха. Мина доста време. Няколко пъти издрънка звънец. Някой се качваше и слизаше по стълбата.
Пронизвана от острия студ, баронесата час по час кихаше. Жюлиен се разхождаше надлъж и нашир. Жана седеше унило до майка си. А баронът стоеше с наведена глава, подпрян на мраморната камина.
Най-сетне една от високите врати се разтвори и в стаята се появиха виконт и виконтеса дьо Бризвил. Те бяха двамата дребни, мършави, скокливи, на неопределена възраст, изглеждаха тържествени и притеснени. Жената, облечена в копринена рокля на цветя, с малка старческа шапчица с панделки, говореше бързо и пискливо. Мъжът, стегнат в празничен редингот, поздравяваше с леко приклякване. Носът, очите, оголените му зъби, намазаните му като че с восък коси и хубавите му парадни дрехи блестяха като добре излъскани предмети.
След първите приветствия и любезности, които си размениха като съседи, никой нямаше вече какво да каже. Тогава почнаха без причина да си отправят комплименти. И двете семейства се надяваха да продължат тези отлични връзки. Добре било, че ще могат да се виждат, щом живеят цяла година на село.
Леденият въздух в гостната проникваше до костите, дразнеше гърлата. Баронесата започна да кашля, като не преставаше и да киха. Тогава баронът даде знак за тръгване. Бризвилови се опитаха да ги задържат:
— Как? Тъй скоро? Че останете още малко!
Но Жана вече беше станала въпреки знаците на Жюлиен, който намираше посещението много кратко.
Поискаха да позвънят на слугата да доведе каретата, но звънецът не работеше. Домакинът се спусна навън, върна се и каза, че конете били отведени в конюшнята.
Трябваше да почакат. Всеки се мъчеше да измисли нещо, да каже някакво изречение. Заговориха за дъждовната зима. С неволен трепет на тревога Жана попита какво правят драмата съпрузи съвсем сами цялата година. Бризвилови се учудиха на въпроса й. Та те бяха постоянно заети: пишеха писма до благородните си роднини, пръснати из цяла Франция, прекарваха дните си в дребни занимания; държаха се помежду си така официално, както с чужденците, и разговаряха тържествено за най-незначителни неща.