В руините на Париж
- Автор: Хольбайн Вольфганг
- Язык: болгарский
- Переводчик: Людмила Иванова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «В руините на Париж». Краткое содержание книги:
Не знаеше защо изобщо продължава все още да живее.
От всички загадки тази като че ли беше най-голямата. Генетичното препрограмиране, което беше извършено с клетъчния код на неговата ДНК, не само го превръщаше от човек в свръхчовек, но и би трябвало незабавно да предизвика смъртта му, още в същия момент, когато беше излязъл от трансмитера и беше разбрал, че другият край на връзката се намира действително на Шаит.
Но той живееше и беше извършил нещо невероятно: той беше предал господарите. Не само не беше пленил капитан Леърд, както гласеше заповедта му, но беше помогнал на нея и на останалите да осъществят бягството си и същевременно беше убил двама други слуги. Освен това беше донякъде отговорен и за смъртта на жрицата. Старата жена навярно е изгубила разсъдъка си, когато го е видяла.
Каквото и да беше означавало за нея появяването му, то сигурно беше толкова жестоко, че тя беше предпочела да умре, отколкото да бъде докосната от него.
Може би, мислеше си той, това се дължеше на раните му. Беше ранен много по-тежко, отколкото кой да е мегавоин преди това. Нападението на капитан Леърд в пустинята едва не предизвика смъртта му. И той далеч не беше се възстановил, когато беше проникнал в Шаитаан и се беше видял нападнат от десетки мравки, подчинени на Стоун. Може би нещо в мозъка му се беше объркало.
Кайл знаеше колко уязвим беше този орган въпреки всички промени, който бяха предприети с него. Това беше опасност, която учителите му непрекъснато му бяха подчертавали: все едно, какво правеха с него, в тялото му нямаше нито един орган, който да не беше в състояние да се възстанови за изключително кратко време. Единственото изключение представляваше мозъкът. Беше прекалено сложен и комплексен, за да могат клетките му да се възстановят независимо една от друга. Естествено, бяха се погрижили предварително и за този орган. Кайл знаеше, че в мозъка му имаше биологичен контрол, който не правеше нищо друго, освен да проверява непрекъснато функциите на останалите мозъчни клетки; подобно на непрекъсваема компютърна програма в свръхсложен електронен прибор. И че тази група от клетки трябваше да доведе незабавно до смъртта му, ако установеше, че способността му за логическо мислене и действие намалее до една определена степен. Но какво ли, помисли си той, ако точно тази част от мозъка му се окажеше изключена?
Той не проследи мисълта си до край. Не, каквото и да се беше случило с него, то нямаше нищо общо с някаква погрешна органична функция или с грешка в основната му програма.
Той си припомни онова, което му беше казала капитан Леърд. Думите й не би трябвало да го впечатлят, но те го бяха направили и бяха докоснали нещо у него. Струваше му се, че нещо се пробужда у него, някакъв съвсем друг Кайл, който нямаше нищо общо с мегавоина, какъвто той беше двайсет и пет години от живота си. Все още не знаеше как да се отнася към този нов Кайл — но той го плашеше.
Свръхизострените му сетива реагираха и Кайл откликна инстинктивно. Метна се светкавично встрани, озова се с движение на рис зад ствола на някакво могъщо дърво и едва тогава се ослуша.
Мирисът и оптическите впечатления от гората изведнъж се стовариха подобно на морска вълна върху него и го объркаха тотално за известно време. Той разбра, че за някакъв интервал от време, който не беше в състояние да прецени, навярно е тичал почти сляп из джунглата. Не беше забелязал почти нищо от своето обкръжение, а се беше занимавал единствено със своите собствени мисли и чувства. И това го изплаши отново. Не беше ли учил да посвещава цялото си внимание на заобикалящата го среда, независимо от това къде се намира и какви проблеми го занимават? Какво ставаше с него, кой можеше да му каже?
Кайл осъзна, че отново се съсредоточава повече върху собствените си мисли, отколкото върху обкръжението си и се насили да притвори очи и да се ослуша за шума, който го беше предупредил.
В първия момент това не му се удаде; в джунглата отекнаха най-различни шумове и звуци — шумоленето на вятъра сред върховете на дърветата, крясъците на животни, стъпките на малки твърди крака на насекоми по листата и по земята…
— За пръв път в живота си Кайл прокле неестествената острота на сетивата си и на слуха си, защото той му позволяваше да регистрира не само дишането на човек петдесет метра разстояние, но и всички останали безброй звуци, които бяха винаги и навсякъде, дори и там, където за обикновеното човешко ухо съществуваше само тишина. Обикновено той беше в състояние чисто и просто да елиминира тези смущаващи шумове, но сега това му се удаваше с мъка. Трябваше му безкрайно много време, за да открие отново звука, а след това минаха още няколко секунди, докато осъзнае какво точно чува.