Приключението на коледния пудинг
- Автор: Кристи Агата
- Серия: Еркюл Поаро #33
- Язык: болгарский
- Переводчик: Румяна Стоянова
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Приключението на коледния пудинг». Краткое содержание книги:
— Значи не се съмнявате, че го е направил? Защо го е сторил, Бърджес?
— Ами… участвал е във войната. Може и да е бил ранен в главата, нали? Казват, че последствията могат да се проявят по-късно. Изведнъж хората стават странни и не знаят какво вършат. И най-често се случва, че посягат на най-близкия и най-скъп човек. Мислите ли, че е могло да бъде така?
Поаро го изгледа и въздъхна. Сетне извърна глава настрани и рече:
— Не, не е било така.
Ловко като фокусник пъхна една шумяща банкнота в ръката на Бърджес.
— О, благодаря ви, сър, но наистина аз не…
— Вие ми помогнахте. Показахте ми тази стая. Показахте ми какво има в нея. Показахте ми какво е станало тук през онази вечер. Невъзможното невинаги е невъзможно! Запомнете го! Казах, че има само две възможности, но сбърках. Има и трета възможност. — Той отново огледа стаята и леко потрепери. — Дръпнете завесите. Нека влязат светлина и въздух. Тази стая се нуждае от тях. Трябва да се проветри. Струва ми се, че ще мине доста време, преди да се прочисти от онова, което я е заразило… натрапчивият спомен за омраза.
Бърджес остана с отворена уста, докато подаваше шапката и палтото на Поаро. Изглеждаше объркан. Детективът, който винаги се забавляваше, когато правеше неясни изявления, се усмихна и с енергична крачка слезе на улицата.
Когато Поаро се прибра вкъщи, се обади по телефона на инспектор Милър.
— Какво е станало с чантата на Клейтън? Съпругата му спомена, че си е приготвил багаж.
— Беше в клуба. Оставил я при портиера. После сигурно я е забравил и е тръгнал без нея.
— Какво имаше вътре?
— Каквото може да се очаква. Пижама, чиста риза, тоалетни принадлежности.
— Много предвидливо.
— Какво очаквахте, че ще открием в чантата?
Поаро не обърна внимание на въпроса му и продължи:
— За стилета. Предлагам ви да намерите жената, която чисти у семейство Спенс. Разберете дали е виждала някога подобен нож в къщата им.
— Семейство Спенс? — подсвирна Милър. — Значи по тази линия работите? Показахме стилета на семейството. Не го разпознаха.
— Попитайте ги отново.
— Да не би да искате да кажете…
— А после ме уведомете какво са отговорили…
— Не смятам, че ще откриете доказателства за онова, което ви се върти в главата.
— Прочетете „Отело“, Милър. Помислете за персонажите в пиесата. Ние пропуснахме един от тях. — Поаро затвори.
Сетне набра телефона на лейди Чатъртън. Даваше заето.
Опита отново малко по-късно. Безуспешно. Повика Джордж, прислужника си, и му нареди да продължи да звъни, докато се свърже. Знаеше, че лейди Чатъртън е непоправима бъбривка.
Настани се в един стол, внимателно се освободи от лачените си обувки, раздвижи пръстите на краката си и се изтегна назад.
— Остарях — отбеляза Еркюл Поаро. — Лесно се уморявам…
Сетне лицето му се проясни и той продължи да си мърмори:
— Но клетките… те още функционират. Бавно, но функционират… Да… „Отело“. Кой ми го спомена? А да, госпожа Спенс. Чантата… Параванът… Тялото като на заспал човек. Умно убийство. Предумишлено, планирано… Мисля дори, че е доставило удоволствие.
Джордж обяви, че лейди Чатъртън е на телефона.
— Поаро ви се обажда, мадам. Мога ли да говоря с гостенката ви?
— Но, разбира се! О, мосю Поаро, успяхте ли да свършите нещо чудесно?
— Още не — отвърна той. — Но върви.
След малко се чу гласът на Маргарет, спокоен и нежен.
— Мадам, когато ви попитах дали сте забелязали нещо не на място през онази вечер, вие се намръщихте, сякаш се сетихте… сетне то ви се изплъзна. Възможно ли е да се е отнасяло до положението на паравана?
— Параванът? Но да, разбира се! Не беше на обичайното си място.
— Танцувахте ли през онази вечер?
— Да, малко.
— С кого танцувахте най-често?
— С Джеръми Спенс. Той е великолепен танцьор. Чарлс е добър, но не е толкова ефектен. Танцуваше най-често с Линда, но от време на време се сменяхме. Джок Макларън изобщо не стана. Той се грижеше за плочите, подбираше ги и ги подреждаше.
— По-късно слушахте класическа музика, нали?
— Да.
Последва пауза. После Маргарет попита:
— Мосю Поаро. Защо са всички тези въпроси? Имате ли… Има ли надежда?
— Понякога разбирате ли, мадам, какви чувства изпитват хората около вас?