Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
Но въпреки това признаците бяха налице. Но тя ги беше пренебрегнала. Беше отказала да ги разпознае. Толкова много го беше обичала.
Краят настъпи съвсем неочаквано. Една вечер тя отиде в апартамента му, година и половина след като се бяха запознали, прегърнаха се, дори се целунаха, след което той се отдръпна.
— Днес получих съобщение от Върховния съвет по антиките — каза и я погледна, но отбягна погледай. — Разрешиха ми концесия за разкопки в Долината на царете. Моя експедиция.
— Даниел, това е страхотно! — възкликна тя и го прегърна.
— Толкова се гордея с теб!
Постоя така увиснала на раменете му, след което се отдръпна — усети, че той не отвръща на прегръдката й. Разбра, че това не е всичко.
Какво има?
Очите му изглеждаха по-черни от всякога.
— Това означава известно време да живея в Египет.
Тя се разсмя.
— Естествено, че означава известно време да живееш в Египет. Ти какво си очаквал, да пътуваш всеки ден дотам ли?
Той се усмихна, но изражението му остана странно кухо.
— Това е огромна отговорност, Тара. Да ти позволят да водиш разкопки в един от най-великите археологически обекти на света. Невероятна чест. Ще трябва… да съсредоточа цялото си внимание върху това.
— Естествено, че ще трябва да съсредоточиш цялото си внимание върху това.
— Цялото си внимание.
Нещо в начина, по който произнесе „цялото“, я накара да потръпне, сякаш долови предупреждение за още по-жестоко сътресение. Тара отстъпи, потърси очите му с поглед, но не успя да ги намери.
— Какво се опитваш да ми кажеш, Даниел? — Мълчание. Тя пристъпи към него и хвана ръцете му. — Всичко е наред. Ще живея няколко месеца без теб. Всичко ще е наред.
На бюрото зад него имаше бутилка водка и той измъкна ръцете си от нейните, взе я и си наля.
— Не е само това.
През тялото й премина нова тръпка, по-силна от първата.
— Не разбирам какво имаш предвид.
Той обърна водката на един дъх.
— Всичко свърши, Тара.
— Свърши?
— Съжалявам, че ти го казвам направо, но не мога да го кажа другояче. Цял живот съм чакал тази възможност. И няма да позволя нищо да ми попречи. Дори ти.
Тя продължи още малко да се взира в него, след което залитна и се подпря на вратата, сякаш я беше ударил в корема. Въздухът в стаята стана тежък и плътен като олово.
— Как… бих могла да ти попреча?
— Не мога да ти го обясня, Тара. Просто трябва да се съсредоточа върху работата си. И не трябва да имам никаква… тежест.
— Тежест ли! — Едвам се насили да произнесе думите. — Това ли съм аз за теб, Даниел? Тежест?
— Не исках да прозвучи така. Просто трябва да съм… свободен, за да работя. Не мога да имам никакви връзки. Съжалявам. Наистина. Последната година беше най-хубавата в живота ми. Просто…
— Просто намери нещо по-хубаво.
Мълчание.
— Да — каза той накрая.
Тогава тя се свлече на пода. Беше я срам, че плаче, но не можа да се сдържи.
— Господи… — Давеше се в сълзи. — Господи, Даниел, моля те не постъпвай така с мен…
Когато след двайсет минути си тръгна, имаше чувството, че някой е изтръгнал всичките й вътрешности. Два дни не беше на този свят и накрая не можа да се спре и отиде в апартамента му. Никой не отвори, когато задумка по вратата.
— Той се изнесе — каза й студентът, който живееше на долния етаж. — Замина за Египет или нещо такова. Другата седмица идва нов квартирант.
Дори ней беше оставил бележка.
Тя искаше да умре. Стигна дотам, че да си купи пет шишенца аспирин и едно водка.
Същата седмица обаче разбра, че майка й е бодна от рак, и това някак притъпи болезнената, но не толкова силна мъка от заминаването на Даниел, едната агония някак обезсили другата. Когато майка й накрая почина, Тара уреди погребението и замина за една година в чужбина, първо в Австралия, след това в Южна Америка. След завръщането си купи апартамента, постъпи на работа в зоологическата градина и възстанови донякъде душевното си равновесие.
Но болката така и не я напусна. Имаше връзки и с други мъже, но винаги беше резервирана, защото не искаше да изпита и частица от мъката, която беше изживяла заради Даниел.
Повече не го беше чула, нито видяла. До тази вечер.
— Е, заслужил съм си го — каза той.