Изгубената армия на Камбиз
- Автор: Сассман Пол
- Серия: Юсуф Халифа [bg] #1
- Год: 2003
- Язык: болгарский
- Переводчик: Росица Панайотова
- Жанр: Триллеры
Электронная книга - «Изгубената армия на Камбиз». Краткое содержание книги:
— Даниел е извънредно талантлива личност — каза баща й, когато му съобщи за връзката им. — Един от най-добрите учени, които съм имал привилегията да обучавам. От вас ще стане прекрасна двойка. — Замълча, след което добави: — Само че внимавай, Тара. Както всички надарени хора, и той носи в себе си тъмнина. Не му позволявай да те нарани.
— Той няма да ме нарани, татко. Знам, че няма да го направи.
Любопитно, но фактът, че го беше направил, беше нещо, за което дълбоко в себе си винаги беше обвинявала по-скоро баща си, отколкото Даниел, като че ли предупреждението беше разбило връзката им, а не човекът, за когото я беше предупредил.
Чайната „Ахва Вадуд“ беше долнопробно заведение с трици по пода и маси, пълни със старци, които сръбваха чай и играеха на домино. Видя го веднага щом влезе — седеше в дъното и пафкаше шиша, свел замислено глава над дъската за табла. Изглеждаше съвсем като последния път, когато го беше видяла преди шест години, въпреки че косата му беше малко по-дълга и лицето му беше по-загоряло. Тя се поколеба за миг, преодоля неприятното усещане в стомаха си и тръгна към него. Озова се до масата, преди той да вдигне глава.
— Тара!
Тъмните му очи се разшириха. Двамата се взираха известно време безмълвно един в друг, след което тя се наведе през масата, вдигна ръка, зашлеви го и изсъска:
— Путка такава!
Луксор, хълмовете на Тива
Лудият клечеше до огъня и ровеше въглените с пръчка. Скалите наоколо се издигаха огромни и смълчани и единственият звук от друго живо същество беше спорадичният вой на някакво куче. Над рамото му висеше белият кръг на луната.
Той се взираше в трепкащите пламъци. Лицето му беше изпито и мръсно, над раменете на парцаливата му джелаба висяха кичури сплъстена коса. Виждаше богове в пламъците: странни фигури с човешки тела и глави на зверове. Имаше една с глава на чакал, друга с птича глава и трета с висока фризура и продълговато крокодилско лице. Фигурите го плашеха и радваха едновременно. Той започна да се клати на пети, устните му трепереха. Страховитите образи в краката му го хипнотизираха.
Пламъците му разкриха други тайни: тъмна стая, ковчег, накити, предмети, струпани до някаква стена, мечове, щитове, ножове. Той зяпна в почуда.
Пламъците помръкнаха, но само за миг, и когато отново засияха, стаята беше изчезнала и на нейно място имаше нещо друго. Пустиня. Километри нажежени пясъци и една армия, която крачеше през тях. Чу тропота на копита и протяжния мотив на песен. И на друга песен, долитаща отдалеч, като рев на лъв. Изглежда, идваше изпод пясъка и ставаше все по-силна, докато не заглуши всички останали звуци. Клепачите на мъжа започнаха да трепкат, дишането му се учести. Той вдигна тънките си ръце и запуши ушите си, защото го боляха от ужасния шум. Пламъците подскочиха, задуха вятър и за негов огромен ужас пясъците, в които се взираше, започнаха да бълбукат и да се надигат като вода. Залюляха се, надигнаха се и се изправиха като стена пред него, огънаха се нагоре и нагоре, и нагоре и погълнаха цялата армия. Той изпищя и падна назад, защото знаеше, че ако не се махне, пясъците ще погълнат и него. Скочи и затича с вой към хълмовете, колкото му държаха силите.
— Не! — отекваха в нощта писъците му. — Аллах, пощади ме! Аллах, имай милост над душата ми! Нееее!
14
Кайро
Джени го беше описала като „Майктайсъновата седмица на Тара“. Първо Даниел я беше изоставил, след това почти едновременно беше разбрала, че майка й е болна от неизлечим рак. Два жестоки удара дошли отникъде, един след друг, които я бяха хвърлили в нокаут.
— Олеле — беше казала Джени, — направо като от Майк Тайсън.
Сега, като поглеждаше назад — а през последните шест години не беше правила нищо друго освен да гледа назад и да преиграва едни и същи моменти наново и наново — виждаше, че признаците са си били там още от самото начало.
Въпреки близостта им Даниел винаги се държеше на дистанция от нея. Щом свършваха да се любят, веднага се потапяше в книгите си, сякаш уплашен от дълбочината на чувството, което току-що беше показал. Разговаряха непрекъснато, но той някак успяваше да не разкрие нищо за себе си. За годината и нещо, в която бяха заедно, тя не беше разбрала почти нищо за него — като екскаватор, който копае само за да се натъкне на твърда скала непосредствено под повърхността. Беше роден в Париж, беше изгубил и двамата си родители в катастрофа на десетгодишна възраст, беше дошъл да живее при леля си в Англия и беше завършил с отличие Оксфорд. Толкова. Сякаш се беше потопил в миналото на Египет, за да компенсира липсата на свое минало.