Богинята на светлината

Памела изпъшка, когато той я положи върху дебелата копринена завивка. Тялото й се сгърчи и зъбите й затракаха.

— Не ззнам защо изведнъж ми сстана толкова сстудено — каза тя.

Аполон знаеше защо. Тя беше в шок. Не бе излекувал глезена й — само временно бе спрял болката. Той седна внимателно на ръба на леглото и докосна лицето й, повелявайки й да си почине.

— Трябва да си починеш. Остави на мен да се погрижа за болката ти.

Гледаше как хипнотичното му внушение кара плътните мигли на клепачите й да запърхат над големите й кехлибарени очи.

— Аз не… — промълви тя сънено и после загуби нишката на мисълта си. — Аз съм мокра… кърпите са там… — тя направи вял жест към банята.

— Първо глезена ти — отвърна той.

Когато очите й се затвориха и не се отвориха повече, той се премести в края на леглото. Поклати глава. Глезенът й беше тежко наранен. Вече се бе подул. Виждаше се къде е счупена костта, а крака й висеше под странен ъгъл. Хвана глезена й, затвори очи и се концентрира. Мислено си начерта костите на крака и глезена й. Без да бърза, си представи пътя на всяка кост, мускул и нерв. И видя счупването. Ръцете на Аполон се стоплиха. „Оздравей! — заповяда богът на светлината. — Нека страданието спре. Здравето да се завърне. Болката да се изчисти.“

Силата на светлината между ръцете на Аполон би ослепила Памела, ако можеше да види великолепието й. Но тя не се събуди. Вместо това продължи да спи, докато златокъдрият Аполон използваше своята могъща власт, за да свърже счупените кости и да спре болката й. Много по-късно, когато бе приключил, той стана и отиде в малката стая точно до спалнята. Там намери няколко кърпи и плътна бяла роба. Занесе ги при Памела и се поколеба. Можеше лесно да я съблече. Тя нямаше да се събуди — Аполон щеше да се погрижи за това. Мократа тъкан на роклята й беше като отлята по нея и разкриваше нежните й извивки и закръглеността на гърдите й. Беше тучна земя, която чака да бъде изследвана от него…

Не! Отхвърли мисълта да види голото й тяло без нейно разрешение или знание.

— Памела — прошепна той.

Тази част вътре в нея, която спеше под внушението му, се събуди.

— О! — каза тя, докато ставаше и се оглеждаше. — Какво се случи? Глезена ми! — тя се наведе напред и после спря рязко, смръщвайки се към крака си. — Но той болеше ужасно, сякаш бе счупен. Можех да се закълна, че вече се подуваше. Сега изглежда съвсем нормално — тя огледа крака си и го размърда насам-натам. — И го чувствам чудесно.

— Трябваше само да го оставиш да почине. Беше го навехнала, това е всичко — той й подаде една кърпа и тя изтри разсеяно лицето си.

— Чувствам се някак глупаво. Искам да кажа… ти всъщност ме пренесе на ръце до тук. В дъжда.

— Аз съм лекар. Изцеряването ми е работа.

Тя погледна към него. Беше съвсем мокър. Ризата прилепваше към релефно очертаните мускули по гърдите му, сякаш бе течна коприна. Косата му се къдреше на влажни спирали около челото. И тези очи! Помисли си, че думите от песента на Фейт Хил ги описваха идеално: невъзможни… неспирни… немислими… непотъващи…