Богинята на светлината

— Вървенето с чехли, високи девет сантиметра, е отличителен белег на истинската жена. — Памела прокара ръка през косата си и тя застърча на прекрасни разрошени шипчета.

— Не бях си и представяла, че толкова малко дърво ще предпазва така добре от дъжда — тя вдигна очи. — Като зелен чадър е.

— Е, прониква малко дъжд — отвърна Аполон, сочейки нагоре с леко движение, което веднага позволи на една-две капки да се процедят през неговата божествена защита. — А и дъждът прогони тълпата.

Без да погледне повече дървото, тя се усмихна широко и кимна.

— Сякаш сме в наш собствен малък свят.

Той докосна един къс кичур на косата й.

— Мисля, че наистина е така.

И после през булото на дъжд и интимност фонтанът оживя отново, а сексапилният глас на Фейт Хил се завъртя около тях през водата.

Не искам отново разбито сърце, нямам нужда отново да плача.

Не искам да уча по трудния начин, скъпи, здравей, о, не, сбогом…

Този път те не гледаха шоуто.

— Ти ли правиш това? — прошепна Памела. — Плати ли им, за да слушаме тези песни?

Аполон поклати глава и хвана лицето й между ръцете си.

— Но те са за теб, нали? Ти си лястовицата, както и жената, която не иска отново да плаче.

Памела само успя да кимне.

Тази целувка, тази целувка!

Сякаш песента звучеше единствено за тях. Аполон я притегли в прегръдката си и я целуна. Целуна я като мъж, който иска да предпази любимата си от страдание, сърдечна болка и тъга.

Устните й се раздалечиха и тя го прие. Щом го стори, Аполон усети как нещо вътре в него се разтваря. Сякаш някаква брава се отключи и капакът се отмести, позволявайки на това, което му бе липсвало, да изпълни душата му. Ръцете й се плъзнаха нагоре, откликвайки на прегръдката му и той забрави за планината Олимп, забрави за днешния свят на смъртните. За него цялата реалност се събра във вкуса, докосването и уханието на Памела. Тогава тя изохка и потрепери, а светът връхлетя обратно. Фонтанът отново потъмня, а вятърът и дъждът се усилиха.

— Студено ти е! — Аполон разтри ръцете й, мислейки си какъв безчувствен тъпак беше. Докато се бе зареял в нея, тя седеше прогизнала от вода.

— Трябва да се връщаме. Може да се разболееш навън.

— Феб — тя дръпна ръката му, задържайки го под малкото дърво.

— Може би наистина трябва да се върнем в хотела, но аз не треперих заради дъжда. И трябва да знаеш, че макар да изглеждам малко прогизнала — тя избърса една дъждовна капка, която се стичаше по челото й. — Не съм нежно парниково цвете. Няма да се разтопя и се насладих на всяка секунда от целувката ни под дъжда.

Той усети как стягането в гърдите му изчезна, щом сърцето му откри топлината в погледа й. Не само той усещаше, че има връзката между тях — тя също я чувстваше. И някъде дълбоко в съзнанието му инстинктът му прошепна, че именно това правят мъжете и жените… това беше смъртният танц на любовта.