Отвъд реката, сред дърветата

— Никога ли не сънуваш мен?

— Опитвам се. Но не мога.

— Може би портретът ще помогне?

— Надявам се. Моля те, не забравяй да ми напомниш да ти върна камъните.

— Моля те, не бъди жесток.

— Аз се нуждая от достойнство така, както ние двамата — от нашата велика и всеобхващаща любов. Едното без другото не може.

— Но ти би могъл да направиш отстъпка.

— Добре. Камъните са в джоба ми.

В този момент дойде Gran Maestro с пържолата, ескалопа и зеленчуците. Донесе ги едно момче със зализана коса, което не вярваше в нищо, но се опитваше с всички сили да бъде добър младши келнер. Беше член на Ордена. Gran Maestro сервираше сръчно и с уважение към храната и към онези, които щяха да я консумират.

— Заповядайте — покани ги той, а после каза на момчето, което имаше очи на недоверчива болонка: — Отвори тази „Валполичела“.

— Какво ти пречи онзи тип? — попита го полковникът, имайки предвид своя сипаничав сънародник, който седеше, дъвчейки храната си, а възрастната жена до него ядеше с провинциално благоприличие.

— Ти трябва да ми кажеш. Не аз на тебе.

— За първи път го виждам — отговори полковникът. — Трудно ми е да го възприемам с яденето.

— Той се отнася към мен със снизхождение. Говори усърдно лош италиански. Ходи на всички места, включени в неговия „Бедекер“66, и няма вкус нито към храната, нито към виното. Жената е симпатична. Навярно му е леля. Но нямам всъщност никакви сведения.

— Струва ми се, че бихме могли да минем без него.

— И аз така мисля. Още тази секунда.

— Говори ли за нас?

— Попита ме кой си. Беше чувал името на графинята. Чел е за някои дворци, принадлежали на семейството. Името ви му направи впечатление, госпожо. Аз му го казах, за да му направи впечатление.

— Мислиш ли, че ще ни сложи в някоя книга?

— Сигурен съм. Той слага всичко в книгите си.

— Ние би трябвало да сме в някоя книга — каза полковникът. — Имаш ли нещо против, дъще?

— Не, разбира се — каза момичето. — Но предпочитам Данте да я напише.

— Данте го няма тук — каза полковникът.

— Можеш ли да ми разкажеш нещо за войната? — попита момичето. — Нещо, което ми се разрешава да зная?

— Разбира се. Всичко, което поискаш.

— Що за човек беше генерал Айзенхауер?

— Типичен представител на Епуъртската лига. Макар че това може би е несправедливо, защото беше жертва на разни други влияния. Отличен политик. Политически генерал. Много го биваше за това.

— А другите пълководци?

— Хайде да не ги назоваваме по имена. Те достатъчно са се назовавали в спомените си. Тези внушаващи най-голямо доверие членове на някакъв си „Ротъри Клъб“, който ти не си чувала. В клуба те носят емайлирани копчета с личните си имена и ако ги назовеш по фамилия, те глобяват. И не са воювали. Никога.