Отвъд реката, сред дърветата

— Да. Но, по дяволите, по-добре ще е да бъде крехък.

— Ще бъде. Gran Maestro не лъже. Нали е прекрасно, че има хора, които не лъжат?

— Прекрасно и доста рядко — каза полковникът. — Тъкмо си мислех за един човек, на име Джорджи Патън, който сигурно никога през живота си не е говорил истината.

— А ти лъжеш ли?

— Лъгал съм четири пъти. Но всеки път бях много уморен. Това не е извинение — добави той.

— А аз лъжех много, когато бях малко момиченце. Но в повечето случаи измислях разни истории. Или поне се надявам, че е било така. Но никога не съм лъгала в моя полза.

— А аз съм — каза полковникът. — Четири пъти.

— Щеше ли да бъдеш генерал, ако не беше лъгал?

— Ако бях лъгал като другите, щях да бъда генерал-лейтенант.

— Щеше ли да бъдеш по-щастлив, ако беше генерал-лейтенант?

— Не. Нямаше да бъда.

— Сложи дясната, истинската си ръка, в джоба и ми кажи как се чувствуваш.

Полковникът се подчини.

— Прекрасно — каза той. — Но трябва да ти ги върна все пак.

— Не. Моля те, не.

— Нека да не започваме пак.

Точно в този момент сервираха омара. Беше крехък, имаше някакво неуловимо изящество в ритащия мускул, който представлява опашката, а клещите бяха превъзходни — нито много слаби, нито много дебели.

— Омарът е охранен, когато луната е пълна — каза полковникът на момичето. — Ако няма пълнолуние, не си заслужава да се яде.

— Не знаех.

— Може би е така, защото при пълнолуние той се храни през цялата нощ. Или тогава има какво да яде.

— Ловят ги покрай бреговете на Далмация, нали?

— Да. Това е вашият богат на риба бряг. Може би трябваше да кажа нашият.

— Кажи го. Не знаеш колко са важни нещата, когато се кажат.

— Те са дяволски много по-важни, когато се напишат на хартия.

— Не. Не съм съгласна. Хартията не означава нищо, ако не ги кажеш в сърцето си.

— А ако нямаш сърце или ако сърцето ти нищо не струва?

— Ти имаш сърце и то струва много.

По дяволите, как бих искал на всяка цена да го сменя с ново, мислеше полковникът. Не виждам защо от всички мускули точно този трябва да ми изневери. Но той не каза нищо и си сложи ръката в джоба.

— Прекрасни са — каза той. — И ти си прекрасна.

— Благодаря. Ще помня това през цялата седмица.

— Би могла просто да се погледнеш в огледалото.

— То ме отегчава. Да слагаш червило на устните си и да ги притискаш една върху друга, за да го размажеш както трябва, да решиш прекалено тежката си коса — това не е живот за една жена, дори и за едно момиче, което е влюбено. Когато искаш да бъдеш луната и разни звезди, да живееш със своя мъж и да имаш петима синове, не е кой знае какво преживяване да се оглеждаш в огледалото и да се занимаваш с женските хитрости.

— Тогава хайде веднага да се оженим.

— Не — каза тя. — Трябваше да взема решение за това, както и за разните други неща. Цяла седмица времето е мое.