Отвъд реката, сред дърветата

За тази баня беше преграден произволно единият ъгъл на стаята и полковникът смяташе, че позицията й е повече отбранителна, отколкото нападателна. Докато се миеше, той разглеждаше лицето си в огледалото, за да види дали не са останали следи от червило.

Сякаш е изрязано от дърво от някой посредствен занаятчия, помисли той.

Погледна разните шевове и ръбове, останали от времето, когато не съществуваше пластичната хирургия, и тънките, забележими само за посветения линии на отличните пластични операции след раните в главата.

Е, това е, което мога да предложа като gueule55 или facade56, помисли той. Адски мизерна история. Единственото хубаво нещо е, че е загоряло и това донякъде го освобождава от проклятието. Господи, какъв грозен мъж!

Не забеляза нито стария блясък на износена стомана в очите си, нито малките, бягащи надалече ситни бръчици, които се появяваха в ъглите на очите му, когато се засмееше, нито пък, че счупеният му нос беше като на гладиатор от най-древните статуи. Не забеляза и своята по същество доброжелателна уста, която можеше да бъде истински жестока.

Върви по дяволите, каза той на огледалото, ти, съсипан нещастнико! Ще се присъединим ли към дамите?

Влезе в стаята и беше така млад, както при първата си атака. Всички несъществени неща бяха оставени в банята. Както винаги, мислеше той. Там им е мястото.

Ou sont les neiges d’antan? Ou sont les neiges d’autrefois? Dans le pissoir toute la chose comme ca57.

Момичето на име Рената беше отворило вратите на високия armoire. Всички бяха с огледала от вътрешната страна и тя решеше косата си.

Не я решеше от суетност, нито пък, за да причини на полковника това, което знаеше, че може и ще му причини. Решеше я със затруднение и без уважение и тъй като косата беше много тежка, жива, както косите на селяните или на красавиците от висшата аристокрация, тя се съпротивляваше на гребена.

— Вятърът я обърка много — каза момичето. — Все още ли ме обичаш?

— Да. Да ти помогна ли?

— Не, цял живот съм го правила сама.

— Би могла да застанеш в профил.

— Не. Всички очертания са за нашите петима сина и за твоята глава, която да си почива върху тях.

— Имах предвид само лицето — каза полковникът. — Но благодаря ти, че ми обърна внимание. Пак се бях заплеснал.

— Аз съм прекалено дръзка.

— Не. В Америка правят тези неща от жица и пореста гума, каквато се използува в седалките на танковете. Там човек никога не знае дали са истински или не, освен ако е лошо момче като мен.

— Тук не е така — каза тя и преметна с гребена разделената коса. Тя се спусна под очертанията на бузите й, падна назад и се разпиля върху раменете й.

— Харесва ли ти прибрана?

— Не е чак толкова прибрана, но е дяволски красива.

— Бих могла да я вдигна или да направя нещо с нея, ако обичаш прибрана коса, но не мога да се справям с фуркетите и това изглежда толкова глупаво.

Гласът й беше така очарователен, че винаги му напомняше изпълнението на виолончелиста Пабло Казалас и той го чувствуваше като непоносима болка от рана.

Но човек понася всичко, помисли той.

— Обичам те много такава, каквато си — каза полковникът. — Ти си най-красивата жена, която познавам или съм виждал, дори и в картините на добри художници.

— Чудя се защо още не е пристигнал портретът.

— Хубаво ще е да имам портрета — каза полковникът, и сега отново беше генерал, без да го съзнава. — Но това е умряла работа.

— Моля те, не бъди груб. Тази вечер изобщо не мога да понасям грубости.

— Без да искам, започнах с жаргона на моя sale metier58.

— Недей. Моля те, обгърни ме с ръце нежно, силно. Моля те. Това не е мръсен занаят. Той е най-древният и най-хубавият, макар че повечето хора, които го упражняват, са недостойни.

Той я притисна с всички сили, без да й причини болка, а тя каза:

— Не бих искала да си адвокат или свещеник. Нито пък продавач. Нито да имаш голям успех. Искам да се занимаваш със своя занаят и те обичам. Моля те, шепни ми, ако искаш.

Полковникът зашепна открито и искрено, притискаше я с разбито сърце, а шепотът му едва се чуваше, както дишането на притихнало до ухото ти куче:

— Обичам те, дяволче! Ти си моята дъщеря. Не ме интересуват нашите загуби, защото луната е нашата майка и нашият баща. А сега да слизаме на вечеря.

Той прошепна последното така тихо, че само влюбеният би го чул.