Отвъд реката, сред дърветата

— Мога да остана само за минута. Дойдох да ви кажа, че вероятно времето ще бъде добро за лов. Патиците долитат на големи ята от север. Сред тях има и много едри. От онези, които харесвате — отново се усмихна той.

— Седни, Алварито, моля!

— Не — каза барон Алварито. — Можем да се срещнем в гаража в два и половина, ако искате. Вие сте с колата си, нали?

— Да.

— Е, много добре. Щом тръгнем по това време, ще можем да видим патиците вечерта.

— Великолепно — каза полковникът.

— Ciao, Рената. Довиждане, господин полковник. До два и половина.

— Познаваме се от деца — каза момичето. — Но той е с около три години по-възрастен от мен. Родил се е много възрастен.

— Да, зная. Той ми е добър приятел.

— Мислиш ли, че твоят сънародник го е търсил в „Бедекера“?

— Откъде да знам — отговори полковникът. — Gran Maestro — попита той, — моят знаменит сънародник потърси ли барона в „Бедекера“?

— Да си кажа правата, полковник, не съм го видял да отваря своя „Бедекер“, докато се хранеше.

— Ще му пишем шестица — каза полковникът. — А сега виж какво, смятам, че виното „Валполичела“ е по-добро, когато е младо. То не е grand vin69 и когато се бутилира и отлежи, дава утайка. Съгласен ли си?

— Да.

— Тогава какво да правим?

— Полковник, знаеш, че в един голям хотел виното трябва да струва пари. Не можеш да намериш „Пинард“ в „Риц“. Предлагам да вземем няколко fiascos от хубавото. Можеш да кажеш, че е от именията на графиня Рената и са ти го изпратили като подарък. Ще го прелея в гарафи. Така ще имаме по-добро вино и ще направим внушителна икономия. Ще обясня, ако искаш, на управителя. Той е много добър човек.

— Обясни му — отговори полковникът. — И той не е човек, който пие виното заради етикетите.

— Разбрано. Междувременно можете да пиете това. Знаете ли, не е лошо.

— Да — съгласи се полковникът. — Но не е „Шембертен“.

— А какво пиехме някога?

— Всичко — каза полковникът. — Сега обаче се стремя към съвършенство, но не към абсолютно съвършенство, а към това, което е по джоба ми.

— И аз се стремя към него — отговори Gran Maestro. — Но съвсем напразно. Какво искате, за да завършите вечерята?

— Сирене — каза полковникът. — Ти какво искаш, дъще?

Откакто беше видяло Алварито, момичето седеше тихо и някак си затворено в себе си. Нещо и минаваше през ума, а това беше един прекрасен ум. Но за миг тя не беше с тях.

— Сирене — отговори тя. — Моля!

— Какво сирене?

— Донеси от всичките и ние ще си изберем — каза полковникът.

Gran Maestro си отиде, а полковникът попита: