Отвъд реката, сред дърветата
- Автор: Хемингуэй Эрнест Миллер
- Язык: болгарский
- Переводчик: Стоянка Сербезова
- Жанр: История
Электронная книга - «Отвъд реката, сред дърветата». Краткое содержание книги:
— Аз съм богат — каза полковникът. — Но ако ме дразниш с тях, ще ти ги върна, върху ленената покривка, публично.
Той я дразнеше грубо на свой ред; хвърляше се в контраатаката, без дори да се замисля.
— Не, няма да ми ги върнеш, защото вече ги обичаш.
— Бих взел всичко, което обичам, бих го хвърлил от най-високата скала, която някога си виждала, и няма да чакам да го чуя как подскача.
— Не, няма да го направиш. Няма да ме хвърлиш от никакви високи скали.
— Няма — съгласи се полковникът. — И ми прости за грубите думи.
— Не беше чак толкова груб, пък и аз не ти повярвах — отговори му момичето. — А сега да отида ли в тоалетната, за да се среща и да се приведа в приличен вид, или да дойда в стаята ти?
— Кое предпочиташ?
— Да дойда в стаята ти, разбира се, и да видя как живееш.
— А какво ще кажат в хотела?
— И без това във Венеция всичко се знае. Известно е кое е моето семейство и че съм порядъчно момиче. Знае се също, че това сме ти и аз. Все още се ползуваме с доверие.
— Добре — каза полковникът. — По стълбите ли ще се качим или с асансьора?
— С асансьора — отговори тя и той чу как гласът й трепна. — Можеш да извикаш някое момче или ние сами ще го управляваме.
— Сами ще го управляваме — каза полковникът. — Аз съм се научил много отдавна да управлявам асансьори.
Асансьорът вървеше добре, само при спирането се раздруса леко и полковникът си помисли: Научил си се, а? Трябва пак да се поупражняваш.
Коридорът сега беше не само красив, а и вълнуващ, и пъхането на ключа сякаш не беше просто действие, а обред.
— Ето — каза полковникът, след като отвори вратата. — Това е.
— Чудесно е — каза момичето. — Но е ужасно студено с тези отворени прозорци.
— Ще ги затворя.
— Недей, моля те. Остави ги отворени, ако ти харесва така.
Полковникът я целуна и почувствува нейното прекрасно, високо, младо, гъвкаво и добре сложено тяло до своето, което беше силно и хубаво, но съсипано, и когато я целуваше, не мислеше за нищо.
Целуваха се дълго, застанали прави, целуваха се истински в студа на отворените прозорци към Канале Гранде.
— Ох — въздъхна тя. После пак: — Ох.
— Няма нищо, за което да въздишаш — каза полковникът. — Абсолютно нищо.
— Ще се ожениш ли за мен и ще имаме ли петима сина?
— Ще се оженя! Ще се оженя!
— Работата е в това, дали искаш?
— Разбира се.
— Целуни ме пак, така че копчетата на куртката ти да ми причинят болка, но не много силна.
Стояха и се целуваха истински.
— Ще трябва да те разочаровам, Ричард. За всичко имам разочарование.
Тя каза това категорично и то стигна до полковника по същия начин, както стигаха съобщенията от един от трите батальона, когато командирът му говореше самата истина и казваше най-лошото.
— Сигурна ли си?
— Да.
— Бедната ми дъщеря.
Сега думата нямаше никакъв загадъчен смисъл, тя беше негова истинска дъщеря — той изпитваше състрадание към нея.
— Няма значение. Среши се, начерви се отново и така нататък, и да отидем да се навечеряме порядъчно.
— Кажи още веднъж, че ме обичаш, и искам да почувствувам много силно копчетата.
— Обичам те — каза механично полковникът.
След това прошепна в ухото й — нежно, както той умееше да шепне, и шепотът му прозвуча така, сякаш врагът е само на петнайсет фута, а той е млад лейтенант, който патрулира:
— Обичам само теб, моя най-красива, последна, единствена, истинска любов.
— Добре — каза тя и го целуна така горещо, че той почувствува сладката сол на кръвта по вътрешността на устните си.
И това е добре, помисли той.
— Сега ще среша косата си и ще се начервя отново, а ти можеш да ме гледаш.
— Искаш ли да затворя прозорците?
— Не — каза тя. — Може и на студено.
— Кого обичаш?
— Теб. Не ни върви много на нас, нали?
— Не знам. Хайде, реши се.
Полковникът отиде в банята да се измие за вечеря. Тя беше единствената част от стаята, която предизвикваше разочарование. Някога „Грити“ е бил строен като дворец и по време на изграждането му не е имало нужда да се оставя място за бани. По-късно, когато са ги правили, са ги разположили в края на коридора, а хората, които ги използуваха, предупреждаваха, за да стоплят водата и да поставят кърпи.