Отвъд реката, сред дърветата

Gran Maestro се беше отдалечил, а момичето каза:

— Той е прекрасен човек и аз се радвам, че те обича.

— Ние сме добри приятели. Надявам се, че за теб ще има хубава пържола.

— Има една много хубава пържола — каза Gran Maestro, щом се появи отново.

— Вземи я, дъще. Аз непрекъснато ги ям в офицерския стол. Искаш ли я недопечена?

— Да, моля.

— Al sangue59 — каза полковникът, — както се е изразил Джон, когато започнал да говори на келнера на френски. Crudo60, bleu61, или просто недопечена.

— Тя е недопечена — каза Gran Maestro. — А ти, полковник?

— Ескалоп с марсала и цветно зеле, задушено с масло. Плюс ангинар vinaigrette62, ако ви се намира. Какво искаш ти, дъще?

— Картофено пюре и обикновена салата.

— Ти все още растеш.

— Да. Но не искам да порасна прекалено много или пък в погрешна посока.

— Е, тогава мисля, че това стига. Какво ще кажеш за fiasco63 „Валполичела“?

— Нямаме fiascos — каза Gran Maestro. — Това е първокласен хотел, както знаеш. Виното идва в бутилки.

— Забравих — отговори полковникът. — Спомняш ли си, когато то струваше трийсет чентесими литъра?

— И от военните ешелони хвърляхме празните fiascos по караула на гарите.

— Изхвърляхме всички останали гранати и ги запокитвахме надолу по склона на връщане от Грапа.

— А те мислеха, че има пробив, когато виждаха взривовете, ти никога не се бръснеше, носехме fiamme nere64 на сивите куртки, облечени върху сивите пуловери.

— А аз пиех grappa65 и дори не можех да усетя вкуса й.

— Тогава сигурно сме били мъжки момчета — каза полковникът.

— Да — повтори Gran Maestro — Тогава бяхме лоши момчета, а ти беше най-лошото.

— Да — каза полковникът. — Мисля, че бяхме доста лоши момчета. Но ти ще ни простиш, нали, дъще?

— Нямате ли снимки оттогава?

— Не. Снимки правеха само на мистър д’Анунцио. Пък и много от хората свършиха лошо.

— С изключение на нас — каза Gran Maestro. — А сега трябва да видя какво става с пържолата.

Полковникът, сега отново младши лейтенант, който пътуваше с camion, лицето му потънало в прах, така че се виждаха само металическите му очи — възпалени, със зачервени клепачи, — седеше и мислеше.

Трите ключови позиции — масивът Грапа с Асалоне, Пертика и вдясно хълмът, чието име не помня. Там възмъжах и всяка нощ се събуждах в пот, защото сънувах, че няма да мога да ги изведа от камионите. И те не трябваше изобщо да излизат, разбира се. Но какъв занаят е това!

— В нашата армия — каза той на момичето — всъщност не е воювал нито един генерал. Много странно, а и началството не обича онези, които са воювали.

— Генералите воюват ли въобще?

— О, да. Когато са капитани и лейтенанти. После, само при отстъпленията, в другите случаи е доста глупаво.