Атлас изправи рамене (Трета част: А е А)

— Какво? — меко, невярващо попита Данешолд.

— Не ми го казвай точно сега.

— Но ти винаги си казвал, че Ханк Риърдън е човекът, когото най-много си искал да видиш тук.

— Още го искам. Но ще ми разкажеш по-късно.

Тя изучаваше внимателно лицето на Голт, но не можеше да открие никаква следа, само затворено и безстрастно изражение — изражение на решителност или контрол, — което опъна скулите и устните му. Каквото и да знаеше за нея, помисли си тя, единственото обяснение на това изражение беше, че знае нещо, което нямаше как да знае.

— Срещали сте се с Ханк Риърдън? — попита тя, обръщайки се към Данешолд. — И той е спасил живота ви?

— Да.

— Искам да чуя за това.

— А аз — не! — каза Голт.

— Защо не?

— Не сте една от нас, госпожице Тагарт.

— Разбирам — тя се усмихна с предизвикателен нюанс. — Да не мислите, че мога да ви попреча да приберете Ханк Риърдън?

— Не, не това си мисля.

Тя забеляза, че и Данешолд наблюдава лицето на Голт, сякаш и той смята случилото се за необяснимо. Голт издържа на погледа му, решително и открито, сякаш го предизвикваше да намери обяснението и му обещаваше, че ще се провали. Тя знаеше, че Данешолд не е успял, когато видя лека гънка на усмивка да смекчава клепачите на Голт.

— Какво друго постигна тази година? — попита Голт.

— Победих закона за гравитацията.

— Винаги си го правил. В каква конкретна форма беше този път?

— Под формата на полет от средата на Атлантика до Колорадо в самолет, натоварен със злато много над безопасния му товарен капацитет. Чакай само Мидас да види какво количество ще вложа. Моите клиенти тази година ще забогатеят с… Чакай, казал ли си на госпожица Тагарт, че е един от моите клиенти?

— Не, още не. Можеш да й кажеш, ако искаш.

— Аз съм… Какво казахте, че съм? — попита тя.

— Не се шокирайте, госпожице Тагарт — каза Данешолд. — И не възразявайте. Свикнал съм с възражения. Аз съм един вид чудак тук. Никой от тях не одобрява методите ми за водене на нашата битка. Нито Джон, нито доктор Акстън. Мислят, че животът ми е твърде ценен за това. Но, видите ли, баща ми беше епископ — и от всичките му проповеди имаше само една фраза, която възприех: „Който нож вади, от нож умира“.

— Какво искате да кажете?

— Че насилието не е практично. Ако моите другари мислят, че силата на техните мускули е практическо средство, чрез което да ме управляват — тогава нека видят какъв е изходът от съревнование, в което от едната страна има само груба сила, а от другата сила, управлявана от ум. Дори Джон признава, че в тази епоха аз имам моралното право да избера курса, по който поех. Правя същото, което и той, но по свой собствен начин. Той изземва човешкият дух от мародерите, а аз — продуктите на този дух. Той ги лишава от разум, аз — от богатство. Той източва духа на света, а аз източвам тялото му. Той им преподава урок, който трябва да научат, но аз съм нетърпелив и ускорявам напредъка в ученето. Но, както и Джон, аз само се съобразявам с моралния им кодекс и отказвам да им осигуря двоен стандарт за моя сметка. Или за сметка на Риърдън, или за ваша.