Обладателят — този, който взема
- Автор: Катцу Алма
- Язык: болгарский
- Переводчик: Елена Кодинова
- Жанр: Научная фантастика
Электронная книга - «Обладателят — този, който взема». Краткое содержание книги:
Д-р Люк Финдли е на нощно дежурство в болницата в малък северен град на щата Мейн. Полицията води при него арестуваната Лани, която не изглежда местна. Тя е обвинена в зловещо престъпление — че е убила мъж и оставила трупа му в гората. Лани разказва на лекаря, че мъртвият в гората е живял в града преди двеста години. След това е осъден на нещастен вечен живот.
10.
Окръжна болница на Арустук, днешно време
От коридора се чуха звуци. Люк погледна часовника: беше четири сутринта. Не след дълго болницата щеше да оживее. Сутрините бяха натоварени заради честите наранявания по време на селскостопанската работа — счупено ребро от ритаща крава, подхлъзване върху лед със сено на рамо за фермата. Смяната започваше в шест.
Момичето го гледаше така, както куче гледа своя ненадежден стопанин.
— Ще ми помогнеш ли? Или ще ме предадеш на шерифа, за да ме отведе в участъка?
— Какво друго ми остава?
Лицето й порозовя.
— Можеш да ме пуснеш да си отида. Затвори си очите и аз ще се измъкна. Никой няма да те обвини. Ще кажеш, че докато си бил в лабораторията, си ме оставил сама за секунда и докато се върнеш, съм избягала.
„Джо казва, че е убийца — помисли си Люк. — Дали мога да пусна убийца?“
Лани посегна към ръката му.
— Бил ли си толкова влюбен в някого, че да си готов да направиш всичко за него? Да желаеш щастието му повече от своето собствено?
Люк се радваше, че тя не може да надникне в сърцето му, защото никога не се бе усещал толкова себеотрицателен. Беше верен, да, но никога не се бе чувствал способен да дава, без да изпитва леко презрение, и не му харесваше начинът, по който се чувстваше заради това.
— Не съм заплаха за никого. Казах ти защо… направих това с Джонатан.
Люк се взря в леденосините й очи, които се пълнеха със сълзи, и усети как изтръпна от глава до пети. Болката от загубата бързо го овладя, както ставаше често след смъртта на родителите му. Знаеше, че тя изпитва същата тъга като него, и за миг двамата се озоваха заедно в бездънна пропаст от болка. А и той бе толкова уморен от опитите си да потиска мъката — от кончината на родителите си, от разпадането на брака, от живота като цяло — знаеше, че трябва да направи нещо, за да се освободи от нея. И то сега или никога. Не беше сигурен защо прави това, което се канеше да направи, но знаеше, че не може да го мисли предварително, а и няма такова намерение.
— Почакай тук. Връщам се веднага.
Люк тръгна по тесния коридор към лекарската съблекалня. Извади от шкафчето си смачкани и забравени хирургически дрехи. Прерови още няколко гардеробчета и намери бяла престилка, хирургическа шапка, а от педиатърката открадна чифт дамски маратонки, толкова стари, че се разпадаха. Занесе всичко това в кабинета.
— Ето, облечи се.
Тръгнаха по най-краткия маршрут към задната част на болницата. Минаха през коридора за помощния персонал и излязоха на рампата. Пристигащ за смяна санитар им махна, докато прекосяваха паркинга, застанал до пикапа си. И тогава Люк си спомни, че е забравил ключовете си в якето, което се намираше в лекарската стая.
— По дяволите. Трябва да се върна. Ключовете не са у мен. Скрий се зад дърветата. Веднага се връщам.
Лани не каза нищо, само кимна, свита от студ в тънките памучни хирургически дрехи.
Разстоянието от паркинга до входа за линейки му се стори най-дългото, което бе изминавал в живота си. Люк трепереше от студ и от нерви. Джуди или Клей може вече да са забелязали, че го няма. Ако Клей все още спеше на кушетката, Люк можеше да го събуди, когато влезе да си вземе ключовете, и той щеше да го хване. Всяка следваща стъпка ставаше все по-трудна, накрая вече се чувстваше като състезател по водни ски, когото влачат по морската повърхност, след като нещо в другия край на въжето сериозно се е объркало.
Мина през тежката стъклена врата толкова нащрек, че ушите му мърдаха. Джуди беше в отделението за сестрите, мръщеше се пред компютъра и дори не вдигна глава, когато мина покрай нея.
— Къде беше?
— Да изпуша една цигара.
Сега вече тя му обърна внимание и го фиксира със строгия си поглед.
— И кога започна пак да пушиш?
Люк се чувстваше така, сякаш предната вечер е изпушил две кутии, и това, което каза на Джуди, не беше съвсем лъжа. Реши да не отговаря на последния й въпрос.
— Клей събуди ли се?
— Не съм го виждала. Вратата на лекарската стая все още е затворена. Може би трябва да го събудиш. Не може да спи цял ден тук. Жена му ще се чуди какво му се е случило.