Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Вгледа се в здрача и различи формите на няколко големи изправени камъни, които образуваха някаква постройка, заобиколена от горичка недорасли дървета и ниски могили. Изглежда се намираше точно на мястото, където в град Малаз… Киска рязко си пое дъх и отстъпи назад. Бърн да пази душата ми. Намираше се точно там, където щеше да бъде Скръбният дом или където някога се е намирал. Но сега бе гробница.
Киска се прегърна с ръце. Цялата трепереше. Не беше толкова заради студа, колкото заради шока от това откритие. Това наистина беше или щеше да бъде нейният дом. Изведнъж се почувства крайно незначителна, дори глупава. През целия си живот бе вярвала, че нещата на острова не се променят. Зачуди се дали можеше да се довери на този старец и на намека му, че можеше по някакъв начин да се върне в града. Но всъщност имаше ли избор?
Ако успееше да се върне, Киска се закле, че щеше да отиде право при Агайла. Ако някой знаеше какво ставаше и какво трябваше да се направи — това беше тя. Оставете тези налудничави врели-некипели за Завръщането, Скръбния дом и Сянка. Какви неща имаше да разказва на леля си!
Киска си пое дълбоко дъх за успокоение, прескочи стената и веднага загуби равновесие. Звездите в небето се люшнаха, потъмняха и изчезнаха. Сега луната грееше иззад черните парцаливи облаци като окото на великан от миналото. Над нея се носеха панделки от мъгла. Киска примижа от болка и се изправи, разтривайки лакътя си. Обърна се и погледна към порутените стени на кулата на Обо — тя отново бе развалина. Беше се върнала в Малаз — този Малаз, който тя познаваше. Старецът й бе помогнал; или може би не бе направил нищо, а тя се бе върнала в своя Малаз, защото бе прескочила стената. Кой знаеше как работеха тези неща? Може би Агайла щеше да й обясни. Както и да е — беше си вкъщи и сега трябваше възможно най-бързо да се добере до къщата на леля си. А това означаваше, че отново трябваше да се прокрадва по тъмните улици на града. Тя инстинктивно залепи гърба си за близката стена.
Но преди да тръгне отново погледна към порутената кула на Обо. Дали не можеше да се скрие в двора й до развиделяване? Имаше ли смисъл да продължава да се преструва? Киска много добре осъзнаваше, че се бе замесила в нещо, което не й бе по силите. Кой щеше да я обвинява? Тя почти изръмжа, проклинайки безсилието си. Агайла трябваше да знае какво се случваше. Трябваше да говори с нея.
Силен вой разцепи тишината и Киска трепна — Богове! Отлепи се от стената и хукна надолу по тясната уличка.
Втората камбана за нощта прозвуча точно, когато Киска стигна къщата на Агайла. Леля й живееше сама зад магазина си на улица „Заможна“, която бе толкова тясна, че балконите на вторите етажи на къщите се допираха и образуваха козирка, която скриваше лунната светлина.
Киска се облегна на вратата и заудря с юмруци по дъските — спасени от корабокрушение или поне така й бе казала Агайла. Дървото бе толкова дебело, че дори не завибрира под ударите на Киска. Тя отстъпи назад, подгизнала от дъжда и напълно изтощена. Сплетени венци от бръшлян и свитъци от билки висяха от трегера и рамката на вратата. Кога бе направила това? Вратата се чернееше под малкия си фронтон, а дървените й панели бяха облепени с тъмни, насмолени бинтове, които приличаха на мъртви листа. Киска долови остра миризма на пипер. Твърде изморена, за да се изненада, тя се притисна в дървото и прошепна:
— Лельо? Аз съм. Отвори. Моля те, отвори. Моля те.
— Ало? Кой там ме моли да отворя и драска по вратата ми? Чия изгубена душа?
— Аз съм. Отвори.
— Аз? Охо! Ако си призрак, който иска да прекоси прага ми, трябва да се постараеш малко повече. Отиди да досаждаш на някой друг.
— Лельо! Моля те! Тук навън бродят неща! Пусни ме при теб!
Вратата се отвори с трясък. Агайла стоеше на тесния праг, стиснала свещ в едната си ръка. Пламъкът осветяваше едната и потапяше в сянка другата половина на острите й черти.