Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Темпър се обърна към Фаро и процеди през зъби:
— Спри. Няма смисъл да влошаваш нещата.
Старецът примигна и обърна към него сълзящите си очи. Изглеждаше така, сякаш се опитваше да запази равновесие, стъпил на острието на нож.
— Нещата — обяви той, — ще се влошат много, ако не напуснеш това място веднага.
Темпър зяпна и се изправи. Какво кроеше проклетият старец?
Илай беше чул.
— Това беше! — извика той и закрачи към тях.
Темпър погледна умолително към другите трима наемници. Те му отвърнаха с погледи, пълни с мързеливо безразличие. Никой не помръдна.
Илай размаха ножа си.
— Излез оттам.
Фаро сякаш изобщо не виждаше младия мъж. Продължаваше да гледа в празното пространство.
— Хайде стига — рече Темпър, стараейки се да звучи разумно, — не виждаш ли, че старецът се е натряскал?
Острието се насочи към него.
— Ти — изсъска Илай. Зениците му бяха разширени. — Ти да мълчиш, Бездната да те изяде!
Темпър не отвърна. Отначало се бе почувствал обнадежден от това, че при тях не бе останал нито един ветеран. Сега му се искаше поне един да го бе направил. Всеки ветеран, който бе участвал в имперски битки, независимо дали са били на сушата или в морето, щеше да подуши опасността, щеше да усети странността, да почувства заряда в атмосферата. Въздухът вонеше на Лабиринтите, на магьосничество. И единственото, което можеше да направи един обикновен войник при тези обстоятелства, бе да си плюе на петите.
Фаро наруши тишината, като обяви:
— Всички вие бяхте предупредени.
Илай се хвърли към масата, но Тренек го сграбчи за ръката. Изви я рязко и Темпър чу изпукването на костта, а след това писъка на Кууп. Тренек пусна ръката и Илай се изправи, зяпнал назъбената кост, стърчаща от месото. Отметна глава назад и нададе писък, който бе прерязан като с нож, когато Тренек стисна гърлото му с ръка. Масата бе поръсена с дъжд от горещи кървави капки и Илай падна на земята по гръб.
Кууп изпищя отново, но Темпър захлупи устата му с ръка. Той стоеше напълно неподвижно, загледан в изцъклените очи на Фаро.
Последва зашеметена тишина, нарушена рязко от тропота на ботуши, когато тримата наемници хукнаха към Тренек. Чуха се псувни, прегракнал вик и силен трясък, когато едно от телата се заби в тежка дъбова маса. След това тишина. Всичко това се случи в рамките на няколко секунди.
Кууп опитваше да се измъкне от хватката на Темпър, но изведнъж се вкамени. Фаро гледаше през масата. Устните му се извиха в доволна усмивка. Темпър освободи Кууп, който положи глава на масата и започна да хлипа.
— Тръгнете си сега — каза Фаро. — Сянката… и Останалите… идват. Предвестниците вече са тук. Трябва да сме готови.
Темпър преглътна и кимна. Кууп си пое дъх да каже нещо, но Темпър отново захлупи устата му и стана от масата, влачейки пивоваря след себе си. Тренек стоеше с гръб към стаята и препречваше входа като гранитен обелиск.
Темпър задърпа Кууп към задната врата, но земята бе покрита с телата на наемниците. Всичките бяха мъртви, смазани от тежки юмручни удари. Пивоварят само зърна безформените трупове и веднага припадна.
Трета глава
Хрътки на Сянката
Самотната малка лодка се съпротивляваше на бурята, изгубена в развилнелия се океан. Отгоре проблясваха светкавици, които разцепваха облачния покров. Мангалът по средата на лодката блестеше, един-единствен оранжев лъч светлина в черното на нощта. Рибарят гребеше, мушкайки носа на лодката в бесните вълни. Около него град и дъжд разкъсваха сивите води, но нито капка не падаше в лодката, не просъскваше в мангала и не мокреше косата му, вееща се на вятъра. Около почернелите му от слънцето китки блестяха бронзови гривни, а дебелината на вълнения пуловер скриваше мощта на мишците му. Мътните облаци над главата му сякаш потреперваха при всяко потапяне на греблата, при всяко свиване на мускулите на широкия му гръб. Сега пееше по-силно, захапал здраво дръжката на лулата си. Рибарят извисяваше глас срещу воя на вятъра: