Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Ездачите излязоха на повърхността. Опалесцентните им брони заблестяха в сребърно и синьо. Изтеглиха назад, след което хвърлиха назъбените си пики от лед. Искрящите оръжия профучаха над вълните. Когато достигнаха окото на безветрие, заобикалящо лодката от всички страни, пиките избухнаха в кристална мъгла.
От далечния юг, разделяйки завесата от твърда лапавица, се появи зеленикавосин зъбер от заскрежено сребро. Спусна се към лодката с неустоимата величественост на ледник, но рибарят се приведе над греблата и мускулите му се издуха. Мангалът в лодката светеше като кърваво червено слънце. Вимпели от пара литнаха от лицето на айсберга и се проточиха към небето. Откъснаха се парчета, които вдигнаха грамадни пръски при падането си във водата.
В основата на ледника вълните се бяха разпенили като вряща вода. Той напредваше към лодката с необяснима скорост, но преди да я достигне нещо се случи и айсбергът потъна, завлечен към дълбините. След него остана смарагдово езерце от цвърчаща вода, която изчезна под разкашкана паяжина от лед.
Нови фигури пробиха повърхността на скованото от лед море. Те бяха мастилено сини, а люспестите им шлемове сякаш бяха пълни с мрак. Вместо с дълги пики или назъбен лед, те бяха въоръжени с къси, притъпени, масленозелени жезли от аметист. Насочиха ги към далечната лодка. От върховете им изригнаха синьо-зелени светкавици, които разцепиха въздуха, но изтляха още преди да достигнат носа на лодката. Една по една фигурите се гмурнаха обратно в морето, с жезли, насочени право нагоре.
Дълго време лодката бе сама сред вълните, като се издигаше и спускаше като отломка от корабокрушение, а рибарят не спираше да гребе. Но скоро се появиха нови фигури, бледи, опалесцентни, които започнаха да обикалят лодката. След това от мъглата изплува нова планина от лед. Лапавицата кълцаше вълните около лодката и вятърът виеше като гладен звяр, но рибарят продължаваше да гребе, прегърбен и захапал здраво лулата си. Той пееше:
Киска тичаше надолу по Крайречния път. От едната й страна река Малаз течеше тъмна и студена между каменните си брегове. Кожените й чехли шляпаха тихо по мокрия калдъръм. Откакто бе напуснала Светлините, тя не бе успяла да попадне на следите на своята мишена. Ниска мъгла се стелеше по улиците и прокарваше ледените си пръсти по лицето и раменете й. В небето се гонеха черни облаци; сякаш самите звезди бяха изчезнали. Единствено луната осветяваше улиците със своето призрачно, мъртвешко сияние. Киска се надяваше, че ще зърне мишената си в центъра на града, но досега не бе видяла нищо. Може би мъжът и неговите телохранители не бяха минали оттук. Нищо чудно някаква задача да ги бе накарала да свърнат по друг път. Но кой?
Киска се чувстваше така, сякаш бе последната жива душа на острова и потрепери при тази мисъл. Спря, когато стигна Каменния мост и огледа крайбрежието на реката в двете посоки. Ситен дъждец, който повече приличаше на гъста морска пара, размиваше далечината. Нищо не помръдваше — не, това не беше съвсем така. Киска присви очи и погледна отново. Сенки. Сенки, които мъждукаха като пламъци, задушени от сажди.
Докато гледаше, вълната от сенки се спусна надолу по склона на хълма. Погълна крайбрежните колиби на техните кокили и продължи напред, покривайки всичко по пътя си като гъст захарен сироп. Киска осъзна, че след няколко удара на сърцето й сянката ще достигне мястото, където стоеше. Тя с мъка накара краката си да се отлепят от камъка, но беше твърде късно. Все още беше на моста, когато вълната я погълна. Тичаше слепешката, бършейки очите си. Изведнъж калдъръмът под краката й пропадна, тя извика и цопна в ледено студената вода.
Отначало си помисли, че бе паднала в реката, но после осъзна, че това бе просто локва — плитка лъскавина върху мокри пясъци. Изправи се, останала без дъх. Сърцето й препускаше. Сега, когато сенките се бяха разпръснали, нощта изсветля. Киска видя, че стоеше сред високи пясъчни дюни, окъпана в сребърна лунна светлина.
Вече не беше в Малаз — знаеше това. И имаше своите подозрения относно това къде бе попаднала. Небето бе с цвят на калай, нашарено с пухкави облаци, които се къдреха пред очите й. Бе обградена от стръмни дюни, които изглеждаха досущ като замръзнали високи вълни. Покатери се на една и се наслади на новия пейзаж. Гладки, почти чувствени хълмове от пясък се простираха във всички посоки. Приличаше на мястото, където Олег я бе завел — Лабиринта на Сянка.