Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
Но имаше едно нещо, което беше различно: източникът на сребърнозеленото сияние, което бе завладяло хоризонта. Огромен ледник. Киска никога преди не беше виждала ледник, но го позна по описанията на многото пътешественици, с които бе разговаряла — един от тях го бе нарекъл „планина от искрящ лед“. Тя не се бе впечатлила от тези истории, защото бе решила, че са силно преувеличени и най-вероятно почерпени от пиянски спомени. Но това беше доказателството. „Родният ми остров наистина е малък“, мислеше си кисело тя, „а това означава, че и собственият ми опит е ограничен“. Опита се да си представи смазващото тегло на всичкия този лед, неговите измерения. Всъщност колко далече беше ледникът? Извитият пейзаж изкривяваше представите. Тя изтупа мокрия пясък от дрехите си и потрепери на студения вятър.
Зад нея се обади бездиханен глас:
— Бях забравил колко е величествен, когато го видиш за първи път.
Киска се завъртя с вдигнат нож, но само извика изненадано и отскочи назад, ужасена.
Каквото и да беше, беше мъртво. Или по-точно беше труп. Безсочна плът, празни очни ябълки, ухилени жълти зъби. Скелетоподобната фигура бе обвита в дрипи — останки от дебела, подплатена пелерина и тежка броня от кожа и бронз. Над едното рамо се подаваше дръжката на меч в разядена от ръжда ножница. Първичен ужас вледени сърцето на Киска.
— Ти от Малаз ли си? — попита трупът на архаичен талийски.
— Да — заекна тя. — Малаз. Остров Малаз.
Главата му, която сякаш бе заварена за шлема от ръждясал бронз, кимна.
— Сега е остров, така ли? Бил съм там много пъти.
— Кой си ти? Къде се намирам?
— Наричат ме Еджуокър. Ходя по границите на Куралд Емурлан. Това, което ти наричаш Сянка. Мястото, в което се намираме в момента.
Киска посочи с ножа си към далечната грамада от лед.
— Тогава какво е това?
— Нещо, което, също като теб, не принадлежи тук.
— О.
Киска отпусна ръка и потръпна.
— Е, аз не исках да идвам тук.
— Била си отнесена от Промяната — буря на сянката. Често се случва. Предлагам ти да стоиш на закрито.
— На закрито? — отвърна Киска и се изсмя горчиво. — Къде?
После затвори устата си.
— Имаш предвид… че ще ме върнеш обратно?
— Да. Ще го направя. Не принадлежиш на това място.
— Тогава предполагам, че трябва да ти благодаря — рече Киска и приглади косата си назад, загледана в дюните. Това наистина ли беше Малаз? След това си спомни. — Познаваш ли човек на име Олег?
— Не. Не познавам никого с това име.
— А кой управлява тук? Ако това е Сянката, значи има трон, нали така?
Еджуокър мълча толкова дълго, че накрая Киска се принуди да се приближи. Нима бе умрял?
Но изведнъж той попита:
— Какво за него?
— Казаха ми, че някой ще се опита да го завземе тази нощ.
— Безброй много за опитвали. Всичките са се провалили. Дори тези, които са успели за известно време. Включително и аз, до известна степен. Сега снова по границите на селението и ще го правя завинаги. А моята съдба бе по-добра от тази на повечето.
Странно защо Киска се почувства разочарована от това признание. Тя бе очаквала или по-скоро се бе надявала Олег да се окаже луд. Сега трябваше да се опита да си припомни и останалите му дрънканици.
Тих стон накара косъмчетата по врата й да настръхнат. Съществото вдигна едната си ръка, която бе жилеста и тънка като усукан дъбов клон и посочи към потока. Златни пръстени блестяха на пръстите му.
— Хрътка е надушила миризмата ти. Бягай докато можеш, дете.
Киска нямаше нужда от второ подканяне. Изведнъж си спомни.
— Какво е погребване? Какво е това?
— Цената на неуспеха. Вечно поробване от Върховен дом Сянка.
Воят прозвуча отново, този път по-близо. Отекна от далечната стена от искрящ лед.
— Нямаш много време — рече създанието, като гласът му вече звучеше като ромоленето на листа. — Отиди до кулата на Обо. Помоли го да те защитава.
— Кулата на Обо? Но това е развалина. Обо е просто един мит.
— Не се съмнявам, че преди тази нощ и Хрътките са били просто един мит за теб.
Киска примигна изненадано.
— Ами ти? Ще се оправиш ли?
Създанието извърна глава към нея и сухата плът на врата му изпращя като младо дърво в огъня. Прониза я с празните си очни ябълки.