Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)
- Автор: Эсслемонт Иан Кэмерон
- Серия: Малазанската империя #1
- Язык: болгарский
- Переводчик: Емил Минчев
- Жанр: Фэнтези
Электронная книга - «Нощ на ножове (Роман за Малазанската империя)». Краткое содержание книги:
През тази нощ ще се състои свързване. Веднъж в живота се появява Лунната сянка — събитие, в което добрите хора на Малаз са заплашени от демонични хрътки и други още по-ужасни неща.
Същата тази нощ, за която има пророчество, че император Келанвед ще се завърне. Затова и тук са хората, които биха предотвратили това на всяка цена. Докато разногласията в Империята очертават линията на битката, древното присъствие започва своето покушение над острова. Сред свидетелите на тези катаклизми са крадец на име Киска и Темпър — изтощен от войни ветеран. Макар и да не го знаят, всеки от тях има своята роля в конфронтацията, която ще определи не само съдбата на Малаз, но и тази на останалия свят…
— Аз и Хрътките сме сродници. Роби на Сянката, всеки по свой собствен начин. Но благодаря, че попита. Сега трябва да тръгваш.
Съществото вдигна ноктеста ръка за сбогом и изведнъж светът почерня. Сенките около Киска се сгърчиха като черни криле. За миг й се стори, че чува хор от шепоти на стотици различни езици. След това сенките се отдръпнаха и тя веднага позна къде се намираше: Крайречния път южно от река Малаз.
Изведнъж в нощта отекна вой, който бе толкова пронизителен, че Киска подскочи сякаш Хрътката бе до нея, готова да я захапе. Тя хукна да тича, като не смееше да погледне назад. Далеч напред се извисяваше назъбеният връх на кулата на Обо, промушил небесата като счупена кама. Воят прозвуча отново, пронизителен като гръмотевица, и Киска се препъна. Отвред се чуваха писъци, изтръгнати от гърлата на ужасени граждани, залостени в къщите си. Тя бързо взе завоя и се озова на малък безлюден площад. Прескочи ниската каменна стена, опасваща двора, в средата на който стърчеше кулата. Дълго лежа сред листата и боклуците в изоставения двор, разтреперена от страх, задъхана и заслушана.
Но не чу нищо, с изключение на странно далечния прибой и пухтенето на вятъра. Киска бавно овладя дишането си и постепенно сърцето й забави ритъма си. Нещо помръдна в изпопадалите клони и тя едва удържа писъка си. Вдигна глава: тънък крак, обут в кожен сандал. Погледна нагоре. Имаше старец, който беше облечен в прокъсана кафява вълнена роба и облегнат на дебел клон, който използваше вместо бастун. Беше плешив с изключение на няколко дълги ивици рошава бяла коса над двете уши.
Черните му очички блестяха свирепо, а под тях стърчеше дълъг, крив нос.
— Какво е това? — промърмори той, сякаш бе стъпил в кравешко лайно.
Киска примигна. Кой беше този изкуфял старец? Не можеше да е Обо, добронамереното страшилище от легендите.
— Кой, в името на Кралицата, си ти? — попита тя и се изправи, но без да го изпуска от поглед.
— Кой съм аз? — изграчи старецът. — Кой съм аз? Някаква уличница нахлува в дома ми и смее да ме разпитва?
— Твоят дом?
— Да, моят дом.
Старецът посочи кулата с бастуна си и Киска видя, че сега тя се извисяваше масивна и незасегната в нощното небе, което се бе облещило от звезди. Но нямаше луна. Киска се огледа — до болка познатите й хълмове се протягаха към морето, докато на север скалите се издигаха като стена. Но около тях нямаше град. Нямаше нито една постройка на ширналото се поле от обветрени блатни треви и клюмнал папур.
— Къде сме?
Старецът я сръга с бастуна си.
— Ти тъпа ли си? Моята кула.
— Ти си Обо?
Устата на стареца се изкриви от гняв и той вдигна бастуна.
Киска го измъкна от ръцете му и го хвърли настрани.
Старецът я зяпна.
— Ах ти…! Това бе пръчката ми!
Киска се сви, очаквайки да бъде поразена от мощна магия или застигната от някакво разяждащо плътта проклятие. Вместо това старецът рязко й обърна гръб и закрачи към каменните стъпала, които водеха до единствената врата на кулата.
— Чакай! Ей, ти… чакай!
Вратата се затръшна. Киска изкачи стъпалата на бегом и започна да налага дървото с юмруци.
— Отвори! Отвори! Какво да правя аз?
Открехна се процеп, не по-голям от длан на ръка.
— Можеш да се разкараш.
— Но… там има една Хрътка! Не можеш да ме оставиш навън…
Едно воднисто око се втренчи в нея, а след това погледна над рамото й.
— Няма я вече. Сега се махай.
Киска махна с ръка към блатото.
— Но къде да ида? Там няма нищо!
Старецът (Киска отказваше да го нарече Обо дори в мислите си — едно легендарно магьосническо име, което вдъхваше страх в сърцата на хората от поколения насам и често присъстваше в подгизналите с кръв истории, които майка й обичаше да разказва) изръмжа раздразнено.
— Не тук. Не принадлежиш тук. Върни се там, откъдето си дошла.
Киска кимна.
— Добре. Да. Точно това искам да направя.
— Тогава се пръждосвай и престани да ми досаждаш.
Процепът се затвори.
Тя слезе по стъпалата.
— Добре, ще го направя! — извика тя през рамо, стиснала юмруци. — Благодаря много за помощта!
Когато стигна ниската стена, Киска спря и се заслуша. Не беше сигурна в какво. Може би се опитваше да чуе за вой на Хрътка. Но чу единствено шумоленето на вятъра във високите треви и нежните въздишки на прибоя. Изведнъж видя силен проблясък с крайчеца на окото си и се обърна. Синьо-зелени светлини примигваха в южното небе като знаменца, нарисувани върху нощта. Киска потръпна, спомняйки си легендата, че светлините бяха отражения на Ездачите на Бури, издигащи се до повърхността, за да завличат кораби в ледените дълбини. Истории, на които едно време се присмиваше. Но сега… сега не знаеше какво да мисли. Избърса ръцете си в мокрите си панталони и духна в шепите си, за да ги стопли. Какво бе имал предвид старецът с думите „Върни се там, откъдето си дошла“? Как? Какво трябваше да направи?