Опасна дарба или поредният Фауст

В ъгъла на стаята стоеше млад мъж. Поне така реши Кристиан, понеже бе невъзможно да определи възрастта по лицето му. То беше напълно безизразно, по него нямаше нито една линия, никаква следа някога да се е усмихвал, да е плакал или да е живял. Имаше здраво телосложение и беше гол до кръста. Носеше само чифт бели панталони, които приличаха на долнището от екипа, с който Кристиан тренираше бойни изкуства. Стоеше абсолютно неподвижно, като манекен или оловен войник и чакаше заповедите му. Именно това беше привлякло вниманието на Кристиан, защото той не беше виждал друг път непознатия.

— Кой е този? — обърна се въпросително към мадам Вилрой.

— Не искаш ли да се упражняваш допълнително? — тревогата, изписана върху лицето му очевидно се стори забавна на мадам Вилрой. — Дори Валентин се усъвършенства. За сестрите ти да не говорим. Само ти се колебаеш.

— Но на останалите не им се налага да нараняват други хора.

— Нали не искаш да си слаб, Кристиан? Виктория чете мисли, защото така трябва. Бисе се крие. Валентин лъже. Бел мами. Правят го, защото така е най-добре за тях. Кражбата не е по-различна.

Тя изрече всичко това някак суховато, с безразличен, уверен, плашещ глас. Кристиан изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче, сякаш не разбираше какво ще му коства да получи онова, което искаше. Честно казано, беше на път съвсем да се обърка. Ревностното желание никога да не му се налага да мисли за пари все още не го бе напуснало. Но Вилрой знаеше, че напоследък той прекарва повече време в писане, вместо в тренировки. Сега възнамеряваше да му осигури достатъчно упражнения — спортни, по крадене и най-важното — по жестокост.

Изведнъж фигурата в ъгъла се раздвижи. Най-напред трепнаха раменете му, сетне вдигна глава към Кристиан, накрая зае бойна позиция.

— Той не е истински — обади се Вилрой. — Повярвай ми.

Фигурата подскочи и смени позицията, като същевременно се озова по-близо. Кристиан знаеше, че имитира тайландски кикбоксьор. Канеше се да атакува.

— Предпочитам да остана цял ден в камерата — рече Кристиан.

— Ще свикнеш с него по-бързо, отколкото мислиш. Много е гъвкав.

Фигурата се хвърли към Кристиан със свито коляно.

Кристиан успя да избегне атаката, но на косъм. Мъжът се обърна и го удари с лакът. Беше направен от някакъв твърд материал, който поддаваше леко, но в същото време причиняваше болка. И все пак някак наподобяваше човешка плът.

— Разкарай се. Няма да участвам.

— Напротив — прекъсна го мадам Вилрой. — Искаш да участваш.

Мъжът стисна Кристиан за врата. Кристиан знаеше, че ако не направи нещо, бързо ще загуби схватката.