Скритият оазис

Доктор Рашид погледна тавана, после бюрото си и бавно въздъхна.

— Когато човек е много болен, понякога може да направи и невъзможното възможно — внимателно подхвана той. — Виждал съм го много пъти като лекар. Не твърдя, че вие грешите за сестра си или че страхът й не е бил такъв, какъвто го описвате. Просто искам да кажа, че ако човек страда, колкото е страдала тя, страхът престава да е съществен фактор. Онова, което я е ужасявало, когато е била съвсем здрава, навярно не я е плашело толкова, съпоставено с по-големия ужас на бавната, болезнена смърт, смъртта, която ден след ден отнема и малкото достойнство, което й е останало. Тогава Алекс вече се е отчаяла, а отчаяните хора правят отчаяни неща, нали? Съжалявам, че ви говоря толкова грубо за това, но никак не ми харесва да увеличавате скръбта си по този начин. Алекс е посегнала на живота си. Ние трябва да приемем…

Силният сигнал от мобилния му телефон го прекъсна. Той се извини, вдигна апаратчето, натисна едно копче и като се обърна на другата страна, заговори тихо. Фрея се изправи, отиде до прозореца и се загледа в широкия павиран вътрешен двор с голямо лаврово дърво в средата. Едно семейство закусваше в сянката му, а човек със синя пижама и цигара в ъгъла на устата минаваше в инвалидна количка покрай тях. Тя ги гледаше разсеяно, потропваше нервно по перваза на прозореца и изчакваше лекарят да свърши разговора си.

— Алекс споделяла ли е с вас, че смята да направи такова нещо? — попита тя веднага след като той затвори. — Казвала ли ви е?

Рашид се намести на стола си и отново сплете пръсти върху бюрото.

— Не мога да твърдя, че ми го е казала направо. Няколко пъти обаче е споменавала за нещо подобно по… хм, по абстрактен начин. Със сигурност не е искала моята помощ, ако това имате предвид. А и аз не бих й помогнал, ако я беше поискала. Аз съм лекар. Работата ми е да спасявам живота, не да го отнемам. Пък и тя много добре знаеше това.

Фрея пристъпи напред.

— Кой откри трупа й?

— Госпожице Ханън, моля ви, тези въпроси…

— Кой?

Тонът й беше рязък, настоятелен.

— Икономката й — въздъхна той. — Когато отишла на работа сутринта.

— Къде? Къде е открила Алекс?

— На задната веранда, струва ми се. В инвалидната количка. Тя обичаше да седи в нея и да гледа пустинята, особено в последните дни, когато движенията й бяха затруднени. Шишенцето с морфин и спринцовката били на масата до нея. Точно както би могло да се очаква.

— Оставила ли е някаква бележка?

— Не, доколкото знам.

— Това не ви ли се видя странно? Някой да се самоубие, без да остави бележка или обяснително писмо.

— Госпожице Ханън, беше съвсем ясно какво е направила и защо го е направила. Вече беше разгласила, че трябва да се свържем с вас, ако нещо се случи с нея, че искала да я погребат в оазиса близо до къщата й. Не е имало причина да оставя бележка.

— А шишенцето с морфин? — настояваше тя. — Спринцовката? Какво стана с тях?