Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)
- Автор: Конрад Джозеф
- Серия: Съчинения в пет тома #1
- Год: 1985
- Язык: болгарский
- Год: Георги Бакалов
- Переводчик: Васил Антонов
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Разкази и новели (Съчинения в пет тома. Том първи)». Краткое содержание книги:
После през една ясна лунна нощ всички плъхове ни напуснаха.
Те бяха цяла напаст за нас. Гризяха платната, унищожаваха повече провизии от екипажа, дружелюбно деляха с нас леглото и опасностите, а сега, когато корабът бе станал годен за плаване, решиха да офейкат. Извиках Махун да се полюбува на гледката. Плъховете един след друг се появяваха на релинга, за последен път поглеждаха назад и скачаха с тъп звук на празния понтонен кораб. Опитахме да ги преброим, но скоро объркахме сметката. Махун рече:
— Ами, ами! Да не сте ми казали вече, че плъховете били умни. Те трябваше да ни изоставят преди, когато едва не се намерихме на дъното. Ето ви доказателство за това колко глупави са суеверните дрънканици за плъховете. Напускат хубавия барк, за да се преместят на стар гнил понтонен кораб, където те, глупаците, дори няма какво да ядат!… Едва ли знаят по-добре от нас двамата къде не ги грози опасност или къде им е хубаво.
И като поговорихме още малко, ние достигнахме до единодушното заключение, че мъдростта на плъховете трябва да бъде основно преоценена, защото всъщност с нищо не превъзхожда човешката.
По това време историята на нашия кораб стана известна по целия Ламанш от Ландс Енд до Форландс и не успяхме да наемем моряци от южния бряг. Изпратиха ни целия екипаж от Ливърпул и още веднъж отплавахме — за Банкок.
Чак до тропиците духаше хубав попътен вятър, морето бе спокойно и старата „Юдея“ напредваше под слънчевите лъчи. Когато тя правеше по осем възела, всичко горе пукаше, а ние трябваше да връзваме шапките на главите си, но в повечето случаи се мъкнеше с три мили в час. Та и какво можехме да очакваме от нея? Беше уморена — тази стара „Юдея“. Младостта й бе преминала, както е преминала сега моята и вашата; вашата, слушатели мои! А кой приятел ще ви упрекне за вашите години и умора? Затова не се оплаквахме от нашата „Юдея“. Струваше ни се — поне на тези, които бяхме на кърмата, — че сме се родили на нея, израсли на нея, преживели на нея векове и не познаваме други кораби. Аз не хулех „Юдея“, както не бих хулил някоя стара селска черквица в родината, задето не прилича на катедрала.
Правеше ме търпелив и младостта ми. Целият Изток беше пред очите ми, целият живот, а моя опора — мисълта, че на този кораб бях подложен на изпитание и го бях издържал. И си мислех за хората от миналото, които преди столетия са плавали по същия път на кораби не по-бързи от нашия към страната на палмите, подправките, жълтите пясъци и смуглите народи, управлявани от владетели по-жестоки от Нерон и по-богати от Соломон. Старият барк се влачеше бавно, обременен от годините и товара си, а аз живеех като всеки младеж — в неведение и надежда. Корабът пътуваше ден след ден; новата позлата блестеше в лъчите на залязващото слънце и баркът тогава сякаш отправяше предизвикателно към тъмнеещите небеса думите, написани на кърмата му: „Юдея, Лондон. Стори го или умри“.
После навлязохме в Индийския океан и завихме на север, към Ява. Ветровете бяха слаби. Точеха се седмици. Корабът пълзеше напред — стори го или умри, — а в родината почнали да мислят дали да ни запишат като непристигнали в уречения срок.
Една събота вечер, когато бях свободен, моряците поискаха от мен допълнителна кофа вода — щели да се перат. Не ми се искаше толкова късно да помпя прясна вода и затова с ключ в ръка, като си подсвирквах, се упътих към носа, за да отворя форпика и взема вода.
Миризмата, която усетих там долу, ме порази — тя беше ужасна. Сякаш стотици газени лампи бяха пушили в тази дупка много дни. С радост се измъкнах пак горе. Морякът, който вървеше с мен, се закашля и рече:
— Странна миризма, сър.
Аз отвърнах нехайно:
— Казват, че това е полезно за здравето — и тръгнах към кърмата.
Най-напред пъхнах глава в четириъгълния отвор на вентилатора в средната част на кораба. Но едва вдигнах капака, от отвора излезе дим, приличен на рядка мъглица, на леко облаче. Въздухът, който идеше оттам, беше горещ, лъхна ме тежката миризма на парафин и сажди. Смръкнах веднъж и лекичко затворих капака. Нямаше смисъл да се задушавам. Товарът гореше.