Величие и падение на куртизанките

Дворецът Гранлийо

Към средата на миналото столетие родът Гранлийо се раздели на два клона: на херцозите дьо Гранлийо, осъден на изчезване, тъй като последният херцог имаше само дъщери; и на виконтите дьо Гранлийо, които трябваше да наследят титлата и герба на рода на правоимащия клон. Гербът на херцозите представляваше три златни военни брадви, поставени като сноп на червен фон, с прочутия надпис „Caveo non timeo“11, в който е съсредоточена цялата история на това семейство.

Гербът на виконтите, подобно на герба на рода Наварен, представляваше разделено на четири червено поле със златни бойници по него, с изписан отгоре рицарски шлем и надпис: „Велики дела, велик произход!“ Останала вдовица от 1813 година, виконтесата имаше син и дъщеря. Макар и завърнала се почти разорена от емиграция, тя можа да си възстанови благодарение предаността на адвоката си дьо Дервил едно доста голямо богатство.

След като се завърнаха във Франция през 1804 година, херцог и херцогиня дьо Гранлийо бяха обсипани с милостите на императора; Наполеон ги прие сред придворните си, като възвърна всичко, принадлежащо на семейството — около четиридесет хиляди франка рента — и станало част от държавното имущество. От всички велможи, живеещи в квартал Сен-Жермен, които Наполеон гледаше да привлече на своя страна, единствени херцог и херцогиня дьо Гранлийо (тя произхождаше от по-големия клон на португалския клон Ажуда, свързан с рода Браганс) не отрекоха императора и неговите добри дела. Луи XVIII зачете тази проява на вярност, макар че хората от квартал Сен-Жермен я представиха като престъпление; може би той бе искал просто да поядоса августейшия си брат. Обществото смяташе, че е възможен един брак между младия виконт дьо Гранлийо и Мари-Атенаис, най-малката дъщеря на херцога, която тогава бе на девет години. Предпоследната дъщеря, Сабин, се бе омъжила след Юлската революция за барон дю Геник. Третата, Жозефин, стана госпожа Ажуда-Пинто след смъртта на първата жена на маркиза, която по баща бе дьо Рошфид. Най-голямата се бе покалугерила през 1822 година. Втората, госпожица Клотилд-Фредерик, тогава двадесет и седем годишна, бе дълбоко влюбена в Люсиен дьо Рюбампре.