Гледка от маскения бал в операта
На последния бал в Операта през 1824 година много маски се възхитиха от красотата на един младеж, който сновете из кулоарите и във фоайето като мъж, очакващ жена, задържана в къщи от непредвидени обстоятелства. Само старите жени и някои заклети скитници познават тайната на тази ту отпусната, ту забързана походка. В такава огромна тълпа хората не се занимават едни с други, но влагат страст във всичко, което буди интерес, така че дори и Безделието си намира работа. Младото конте бе така погълнато от безпокойното си очакване, че не си даваше сметка за своя успех: не виждаше и не чуваше подигравателно възхитените подвиквания след някои маски, сериозните възгласи на учудване, хапливите подигравки и нежните думи. Макар че красотата му го поставяше между онези изключителни същества, които отиват на бала в Операта, за да преживеят някаква авантюра и очакват тази авантюра, както по времето на Фраскати хората са очаквали да им се усмихне щастието на рулетката, той изглеждаше по буржоазному уверен, че ще прекара добре вечерта; очевидно бе сигурен, че е главният герой в тази мистерия с три действуващи лица, които изнасят целия маскен бал в Операта, известни единствено на хората, играещи в него някаква роля; за младите жени, дошли единствено, за да могат да кажат: бях там, за провинциалистите, за неопитните младежи, за чужденците Операта е дворец на умората и скуката. За тях облечената в черно бавна или забързана тълпа, която снове насам-натам, лъкатуши, извива в една посока, после в друга, отдалечава се или се приближава, подобна само на мравуняк в гората, е също така неразбираема, както е неразбираема Борсата за някой бретонски селянин, комуто не е известно съществуването на книгата за задължения към държавата. С малки изключения мъжете в Париж не се маскират: мъж с домино изглежда смешен. В този страх от смешното се проявява умът на нацията. Желаещите да укрият щастието си могат да кажат, че са ходили на бала в Операта, без да са били там, а маскираните, които не могат да не влязат вътре, излизат начаса. Едно от най-забавните зрелища, още със започването на бала, е задръстването на вратата от измъкващите се на вълни отвътре хора и онези, които напират да влязат. Маскираните мъже са обикновено ревниви съпрузи, тръгнали да следят жените си, или мъже с авантюристични намерения, които не желаят да бъдат следени от съпругите си — две положения, еднакво достойни за подигравка.
Някаква дебела, късокрака и зловеща маска, чието движение напомняше търкаляща се бъчва, следеше хубавия младеж, без той да я забележи. За постоянния посетител на Операта зад това домино се криеше някой чиновник от администрацията, борсов агент, банкер, нотариус или гражданин, заподозрял, че му изневеряват. Действително в най-висшето общество никой не тича подир доказателства, унизяващи човека. Няколко маски си бяха вече показали със смях тази уродлива личност, други й бяха подвикнали, отделни младежи и се бяха присмели, макар че широкоплещестата фигура и държанието й показваха подчертано пренебрежение към подобни стрели, които не попадаха в целта; човекът се движеше след младежа, както се движи преследваният глиган, когото не го е грижа нито за свирещите покрай ушите му куршуми, нито за лая на кучетата подире му. Макар на пръв поглед удоволствието и тревогата да носят едно и също облекло — прочутия черен венециански плащ — и на бала в Операта всичко да е объркано, различните слоеве, от които е съставено парижкото общество, все пак се откриват, разпознават и наблюдават. За посветените съществуват толкова точни белези, че те четат в тази смесица от интереси като в забавен роман. Ето защо за постоянните посетители беше ясно, че този човек не е търсач на галантни авантюри; в такъв случаи неизбежно би носил някакъв уговорен знак — червен, бял или зелен, — белег за отдавна подготвяно щастие. За отмъщение ли се отнасяше? Като виждаха как маската следи съвсем отблизо мъж с успехи сред жените, неколцина безделници се загледаха отново в красивото лице, божествено озарено от любовната наслада. Младежът интригуваше всички; колкото повече се мяркаше из тълпата, толкова по-голямо любопитство предизвикваше. Между другото, всичко в него издаваше привичките на човек, свикнал на изящен живот. Според един неизбежен закон на нашето съвремие нямаше голяма разлика във физическо и в нравствено отношение между най-изискания и възпитан син на някой херцог или пер на Франция и този очарователен младеж, когото до неотдавна оскъдицата стискаше в железните си прегръдки сред Париж. Хубостта и младостта прикриваха в него дълбоки празноти, както и у мнозина млади хора, устремили се да играят някаква роля в Париж, без да притежават необходимия за амбициите си капитал, залагащи всеки ден всичко на карта и принесли жертва на Случайността — най-ухажвания бог в този царствен град. Това не пречеше облеклото и държането му да бъдат безупречни; той тъпчеше класическия паркет на фоайето като човек, свикнал да ходи в Операта. А има ли някой, който да не е забелязал, че и за там, както за всяка част на Париж, съществува подходящо държане, което издава кой сте, с какво се занимавате, откъде идвате и какво желаете.
