Величие и падение на куртизанките

Докато подхвърляше една по една тези страшни думи като револверни изстрели, Карлос Ерера се обличаше и се тъкмеше да излиза.

— Личи си радостта ти — възкликна Люсиен, — ти никога не си обичал нещастната Естер и сега се радваш, че можеш да се отървеш от нея.

— Ти не си се изморил от любовта й, нали?… Е, аз пък не съм престанал да я мразя. Но не съм ли постъпвал винаги, като че ли съм бил искрено предан на това момиче, аз, който чрез Азѝ съм държал живота му в ръцете си? Няколко отровни гъби в ястието и всичко щеше да е свършено… Обаче госпожица Естер е жива!… И щастлива!… Знаеш ли защо? Защото ти я любиш! Не се прави на дете. Вече четири години ние очакваме да се случи нещо, в наша полза или не. Е добре! Сега трябва да проявим най-голямото си изкуство, за да обелим плода, който съдбата ни подхвърля днес; в това завъртане на колелото, както във всяко нещо, има и добра, и лоша страна. Знаеш ли какво мислех, като влезе?

— Не…

— Мислех да стана и тук, както в Барселона, наследник на някоя стара набожница с помощта на Азѝ…

— Престъпление?

— Само този начин оставаше, за да се осигури щастието ти. Заемодавците ни започват да се раздвижват. Вземат ли да те преследват и изгонят ли те от двореца на Гранлийо, какво те чака? Ще настъпи падежът на сатаната.

Карлос Ерера изписа с едно движение самоубийството на човек, който се хвърля във водата, после втренчи в Люсиен твърдия и проницателен поглед, чрез който волята на силния се прелива в душата на слабия. Този омагьосващ поглед, от който всяка съпротива на Люсиен изчезна, издаваше, че между тях двамата съществуват не само тайни на живот и смърт, но и привързаност, превъзхождаща обикновените човешки чувства в същата степен, в която този човек бе превъзмогнал нищожното си обществено положение.