Възрастите на Лулу
- Автор: Grandes Almudena
- Год: 1991
- Язык: болгарский
- Год: Незир
- ISBN: 954-8077-01-9
- Переводчик: София Каталан
- Жанр: Романы для взрослых
Электронная книга - «Възрастите на Лулу». Краткое содержание книги:
Вмъкналата се в главата ми мисъл се блъскаше в слепоочията, като не ми даваше мира. Вместо по заобиколен начин изведнъж изтърсих:
— Пабло, лягал ли си някога с мъж?
Последва кикот и дълъг, гръмогласен смях.
Аз не се засмях, изобщо не ми беше смешно.
— Всеки помощник-илюзионист рано или късно научава триковете.
Само толкова. Но аз не се задоволих с това.
— Не, отговори на въпроса ми! — Очите му ме гледаха засмени, помислих си, че се подиграва с мен. Това никак не ми хареса, заЬдото означаваше, че можеха да минат часове, дни, седмици, преди да ми отговори.
Очевидно бях сгрешила, защото тази вечер той имаше желание да говори.
— Ако това, което искаш да узнаеш, е дали някога съм желал мъж толкова, че да легна с него в леглото, отговорът ми е „не”, никога не съм го правил. Никога не са мй харесвали мъжете.
— И несъмнено... — Бях се научила да отгатвам и най-малките колебания в гласа му поне когато казваше истината, и разбрах, че има нещо недоизказано в думите му.
— Наистина ли искаш да знаеш всичко? Не те ли е страх да научиш нещо, което няма да ти хареса?
Да, наистина ме беше малко страх, но исках да го зная. Пабло бе станал сериозен, но това не означаваше нищо, защото ако искаше, можеше да ме лъже в продължение на часове. Поклатих отрицателно глава,
показвайки по този начин, че искам да знам всичко.
— Къде се случи?
— В пандиза преди много години.
Затворът. Спомнях си го добре. Неделен следобед, течен шоколад с препечени филии с масло и някакъв конкурс по телевизията. Телефонът, истерията, в която изпадна майка ми, плачове, викове, забързани стъпки. Бяха задържали Марсело отново и Пабло бил с него, както и още много други хора. Задържани, съдени и осъдени на четири години затвор всеки един от тях. Първоначално обвиненията бяха незначителни — притежание на подривни материали или нещо подобно. Баща ми навремето се бе намесил и обиколил всичките познати на баща си, виден революционер в миналото, като бе успял да събере многобройни обещания и уреди индивидуална килия. Тогава лежа осем месеца. И за Пабло не беше за пръв път. Той също бе лежал осем месеца преди Марсело. Сега поне ги бяха окоша-рили заедно.
В онази пролет на 69-а бях на 11 години. Баща ми отказа да се намеси въпреки молбите на майка ми, която в такива критични моменти винаги заемаше правилната позиция като всички майки. За мен къщата сякаш се срути върху главата. Марсело беше в затвора за четири години! Това бе най-жестоката самота, по-лошо от самота, нещо като жестоко и неочаквано сирачество в къща, пълна с хора. Но баща ми бе неумолим — в затвора щели да го оправят това копеле, което му плащало по този начин всички усилия, които направил, за да му даде образование и специалност... Тук речта му винаги прекъсваше, увисваше във въздуха, защото не му хрумваше нищо друго. Освен това повтаряше: „Нито стотинка, нито стотинка!” Там, в Карабанчел, нямал нужда от пари, имало хляб и дрехи, нямал нужда от нищо!
Пабло докосна рамото ми. Бяхме стигнали до бензиностанцията. Часът беше 5,20 сутринта и пред нас имаше само трима души. Бях изненадана, че той никога не бе говорил за затвора, макар че им натресоха трийсет месеца. Не разбрах точно за какво намалиха присъдата им, но излязоха с условна присъда. Бяха им
отнели по тридесет и осем месеца от живота на всеки от тях. Марсело се върна у дома, въпреки че плащаще наем за един апартамент. Едва след години разбрах че заради политическата си дейност живее у дома! Пабло ме раздруса, като попита какво ми става. „Нищо” — му отговорих.
— Ами и ти имаше пръст в цялата тая работа... — Беше в добро настроение все още.
— Аз ли...?
— Да, ти. Пишеше ни всяка седмица. В началото само на Марсело, а'след това за всеки по едно писмо и накрая само едно много дълго и за двамата... Не помниш ли?
Да, спомнях си. Спомнях си също и за болката, за онова, което разказвах на хората: побоища, мъчения, изнасилвания. Брат ми, който ми беше като майка и баща едновременно, и моят годеник, защото ми харесваше да си мисля, че ми е годеник, се намират там, в затвора, казвах, оставени на произвола на ония кучи синове с разранени носове, уста, превиващи се под ударите на мокър пешкир. Спомних си, че им пишех и разказвах всичко, което ми се случваше, за да се посмеят малко и си спомнят за мен. От време на време ми отговаряха.