Цялото кралско войнство
- Автор: Уоррен Роберт Пенн
- Год: 1982
- Язык: болгарский
- Год: Народна култура
- Переводчик: Тодор Вълчев
- Жанр: Современная русская и зарубежная проза
Электронная книга - «Цялото кралско войнство». Краткое содержание книги:
Противно на очакванията той не отразява драматизма на кошмарните военни години, а се обръща към друг важен етап в обществено-икономическото развитие на САЩ от края на 30-те и началото на 40-те години.
Това обаче в никакъв случай не го превръща в носталгично-ретроградно четиво.
Напротив - вечно актуалните и животрептящи проблеми, които той разработва, свързани с генезиса на политическия популизъм, с ролята на харизматичния лидер, увличащ след себе си масите с полудиктаторски способи и използвайки ги за лична употреба, както и тревожните размисли за адекватното функциониране на капитализма в американски условия - дали по линия на колаборацията между властта и магнатите чрез ниските данъци и постоянните инвестициии или чрез драстичното стълкновение и използване плашилото на данъчната секира, го поставят в редицата на най-значимите шедьоври на американската проза, чиято важност нараства днес в условията на постоянно променящия се съвременен свят, в който последователите на Уили Старк съвсем не са намалели.
Луси вдигна рязко глава и ме погледна самоуверено, сякаш ми беше доказала нещо важно. Отблясъкът от светлинния кръг падаше на лицето й и ако напънех въображението си, бих могъл да си представя, че този отблясък идва от самата нея — нежна, равномерна, чиста фосфоресценция на нейната душевна същност.
Разбира се, Луси беше жена и може би затова беше чудесна, както са чудесни всички жени. Тя вдигна лице към мен с описания самоуверен израз, който говореше: „Видяхте ли, аз нали ви казах!“ В това време Уили седеше замислен. Очите му се взираха някъде в далечината или… каква ти далечина, в самия него, ако щете.
Луси пак започна да шие и разговаряше с мен, без да вдига поглед от шева, а Уили стана и взе да крачи напред-назад из стаята с паднала на очите коса. Той крачеше, а ние с Луси разговаряхме. Това крачене от единия до другия край на стаята не действуваше особено успокоително.
Накрая Луси вдигна глава от шева и каза:
— Пиле.
Уили престана да крачи и обърна глава към нея. С падналия на очите кичур той приличаше на буен кон, който, притиснат в ъгъла, навел глава с разрошена грива, следи с див и хитър поглед как се приближавате към него с юздата, готов да хвърли къч.
— Седни, пиле — каза Луси, — дразниш ме с това ходене. Също като Томи си, не те свърта на едно място.
Тя се засмя, а Уили пристъпи към креслото с виновна усмивка и седна. Чудесна жена беше тя, той бе сполучил с нея.
Но той бе сполучил и с шерифа и Долф Пилзбъри, защото те работеха в негова полза, макар и да не знаеха това. Тогава и самият той очевидно не знаеше колко е сполучил с тях. А може би някаква основна част от съществото му е усещала това още от самото начало, само че не е успяла да го съобщи на другите, второстепенни части. А може би хора като Уили се раждат извън съдбата, била тя добра или зла, и съдбата, която прави от вас и мен това, което сме, няма никакво отношение към тях, защото те са си даденост — от мига, в който проритат в утробата на майката, та до гроба. И ако е така, техният живот е един процес на откриване себе си, на самоопознаване, а не процес, в който съдбата прави едно или друго от тях, както прави с нас, нейните чада. И ако това е така, то Луси не беше сполука за Уили. Нито пък несполука. Тя представляваше само част от онази среда, в която се извършваше процесът на самооткриване на Уили.
Но грубо казано, шерифът и Пилзбъри бяха все пак сполука за Уили. Аз не знаех това тогава, когато седяхме вечерта в гостната, не го знаех и когато се върнах в града и предадох материала си на Джим Медисън. Така или иначе, Уили започна да се появява на страниците на „Кроникъл“ в ролята на герой, който спасява горящия кораб, герой, който не се спира пред никакви пречки и отговаря „готов съм“, когато дългът му нашепва „длъжен си“. „Кроникъл“ публикуваше нови и нови статии за корупцията в окръжните управления в щата. На картата не остана място, непосочено от пръста на презрението и справедливия гняв. И тогава аз започнах да долавям смисъла на онова, което се вършеше в света на висшите съображения, високо някъде над бюрото на Джим Медисън, започнах да усещам пърхането на прозрачните крила и да дочувам нежния шепот на тихите ангелски гласове. С една дума, работата стоеше така: безметежната хармония в държавната машина на щата бе вече минало и „Кроникъл“, взел страната на недоволните, подкопаваше основите на тази машина — окръжните управления. Това бе само началото, вестникът опипваше почвата, подготвяше сцената, поставяше декорите за истинското представление. И това се оказа не толкова трудно, колкото би могло да се стори на пръв поглед. Обикновено момчетата от окръжните управления си разбират от работата, знаят всички вратички и е много трудно да ги притиснеш някъде, но машината бе работила толкова дълго без сериозно противодействие, че самодоволството ги беше развратило. Те просто не си даваха труд да бъдат по-предпазливи. Затова „Кроникъл“ започваше добре представлението.
А Мейсънски окръг беше най-интересният номер. Благодарение на Уили. Той внесе елемент на драматизъм в тази кална история. И стана глашатай и знаме на мълчаливата маса от честни граждани. След неговото поражение в окръжните избори „Кроникъл“ помести снимката му с надпис: НЕ ГУБИ ВЯРА. А под снимката бе публикувано изявлението, което Уили направи пред мен, когато отидох втори път в Мейсън след изборите и той вече беше загубил мястото си. Ето и самото изявление:
„Разбира се, те получиха своето и си свършиха чисто работата — просто им се възхищавам. Аз се завръщам в бащината си ферма, където ще доя кравите и ще задълбочавам познанията си по право — един ден то може да ми потрябва. Но аз не съм изгубил вяра в хората от Мейсънски окръг. Времето ще покаже прав ли съм.“