Чудовището на нашата улица

— Почерпка или номер! — извика той като раздрънкан скелет на Хелоуин.

Викове и възклицания изпълниха претъпканата стая. Медицинският персонал се втурна към вратата.

— Хванете ме, ако можете! — и Били поведе жадните за сензация репортери по коридора на Психиатричното отделение на болницата в Салем.

— Почакай! Как се казваш? — извика Брет. — Къде отиваш? — Той също тръгна след Франки-Били, но госпожа Рединг настоя да отиде вместо него, а той да остане да си почива.

Бека сграбчи госпожа Рединг за розовата жилетка.

— Вие наистина ли ще му доведете онова нещо?

— Мамо, побързай! — подкани я Брет. — Може да я наранят.

Госпожа Рединг тръгна в стремителен спринт. Бека я последва, като крещеше нещо за внуци с цвят на водорасли.

След като всички излязоха, Мелъди вдигна роклята и започна да приглажда гънките по нея. Яркозелен грим се бе стекъл от двете страни.

— Нали нищо лошо няма да й се случи? — сините очи на Брет бяха овлажнели от искрена загриженост.

Мелъди кимна с тиха увереност.

Брет стана. Олюля се и се хвана за перилата на леглото да не падне. — Ще ида да се уверя сам. За всеки случай.

Мелъди отиде бързо до него и го накара отново да се върне в леглото.

— Струва ми се, че не бива да ставаш, преди да заякнеш още малко.

Той с усилие се надигна да види какво става в коридора. — Ами ако я наранят?

— Повярвай ми — усмихна се Мелъди. — Сам ще се оправи.

— Сам? — Брет отново бе на път да загуби разума си.

— Исках да… — Мелъди огледа внимателно лицето и му въздъхна. „Горкото момче, вече преживя достатъчно. Може би е време да научи истината!“ — Това не беше момичето, което целуна — прошепна тя в ухото му.

— О, я стига! — той се изправи. — Защо всички се опитват да ме лъжат?

— Не те лъжа, Брет. Кълна се. Не искаме никой да пострада. Това беше примамка. Да не позволим на Бека да издаде истинското момиче.

— Кое е истинското момиче?

— Това не мога да ти кажа без нейното разрешение. Но ще я попитам дали иска да се срещнете.

— Наистина ли? Тя от нашето училище ли е?

Мелъди стисна устни.

— Само това ми кажи: тя истинско чудовище ли е?

Мелъди се поколеба. Как трябваше да отговори на този въпрос? Тя потърси някакъв знак в очите му. Широко отворени, те бяха пълни с надежда, просълзени от нежност, жадни за истината. Най-сетне тя кимна.

Скованото лице на Брет се смекчи. Но широката му усмивка бързо бе изместена от мрачни мисли.

— Какво има?

Той въздъхна и сведе поглед към лакираните в черно нокти.

— Това означава, че аз не съм чудовище.

Мелъди се усмихна. В някои отношения много си приличаха. Под красивата външност и на двамата бушуваше вихрушка от мрак. Те не търсеха онова, което търсеха другите хора с красива външност. Бяха привлечени от необичайното. Като човешкия еквивалент на Сан Франциско — под своята красота те бяха непредсказуема поредица от недостатъци. Животът и на двамата бе едно нескончаемо търсене да се прислонят в някое убежище.