Да започнем отначало

Чувствам задоволство от реабилитацията ми.

— Виждаш ли, казах ти! — почти викам триумфално, възвръщайки гласа си.

— Какво си ми казала? — тя се обръща с купа супа в ръка.

Искам да я довлека, за да й покажа доказателството, когато малко по-надолу очите ми се фокусират и прочитам:

… и Фиона си купи една рокля за срещата си другата седмица. Тя е много тясна и много къса, а цветът й е така светлорозов, че я прави да прилича на кренвирш. Попита ме дали не изглежда дебела с нея. Излъгах и казах „Не“…

— Нищо, нищо — мърморя и бързо натискам бутона, за да извадя диска. — Просто някакви стари глупости, нищо важно.

И като го вземам със себе си, я оставям да яде супата и се изпарявам от кухнята.

Затварям вратата на стаята си и сядам на ръба на леглото. Флий недоволно мяука, тъй като съм нарушила спокойното му протягане върху юргана, но аз съм прекалено разстроена, че да го успокоявам. Вместо това седя като вкаменена. Чашата с горещ чай изгаря ръцете ми, но не мога да помръдна.

Не мога да направя нищо. Сякаш цялата енергия се е съсредоточила в мозъка ми и умът ми се върти ли, върти, както онова колело е цветовете на дъгата, което излиза на екрана на компютъра ми, опитвайки се да проумея събитията от последните няколко дни: как Себ ме подмина в „Старбъкс“, реакцията на Фиона, реакцията на всички останали. Като магнетофонна лента, развиваща се в главата ми, чувам какофония от гласове. Фиона: „Себ кой?“ Дядо: „Никога не съм се срещал със Себастиан.“ Мама: „Не си го споменавала преди“. Всички се смесват в един глас… и тогава отново виждам Себ — седи до мен, говори с мен, а аз поглеждам в очите му, но там няма никакъв признак, че ме познава, все едно не знае коя съм.

Но това е невъзможно! А дневникът? — пита гласът в главата ми. Този път това е моят собствен глас, който ме връща към настоящето.

Оставям чашата с чай върху близкия скрин и започвам да ровя из него. Трябва да има още доказателства за връзката ни, нещо по-материално, по-съществено от думите върху диска. Стара снимка, картичка, която ми е писал, нещо… Пръстите ми ровят отчаяно. Тук има толкова много боклуци: стари червила, слушалки, някакви резервни копчета, които вървят с дрехите и не знам къде да ги прибера… Но нищо, което да ме свързва със Себ. Никаква обща снимка, никаква картичка, нищо…

Но разбира се, че няма да намеря нищо, напомням си. Та нали изхвърлих всичко! Опитах се да забравя за него. Затова изгорих всички писма, имейли, профила му във Фейсбук. Затова изгорих всички спомени от връзката ни в камината през нощта на Нова година.

При тази мисъл в ума ми изплува смътен образ — за някакъв мъж по телевизията. Носеше много смешни антени на главата си… как беше името му? Говореше за новогодишните ритуали. Започвам да ровя в просмукания си от текила мозък, опитвайки се да събера отломките…